Когато картината ни за нас самите е, че сме например честни, а говорим лъжи, продуктът от разминаване на представа и действие се нарича чувство за вина. То наистина ни спасява от отговорността да действаме различно. Иначе просто бихме се хванали на работа, без много шум и драма. Това, че сме сбъркали, не би ни съборило. Примерът за честност/лъжа горе е случаен, може да е друго разминаването. Отговорността обаче изключва вината (в аномалните й проявления).
Поемам отговорност за действията си = такъв съм, какъвто съм и моята представа за мен не се конфронтира с действията ми, съответно - няма в мен болезнености и вини.
Но съм наясно, че хората, за да отлагаме работата върху себе си и опознаването на игрите, които играем, още дълго ще продължим с празните (и често неграмотно поднасяни) философски постулати. Така хем се чувстваме важни и значими, хем истинността ни към себе си се отлага.