Логиката би била - колкото повече здрави - физически и психически, уравновесени и удовлетворени индивиди - толкова по-добре за обществото като цяло. В същото време пълна удовлетвореност няма като че ли, когато човек не си е заработил до голяма степен сам това, което ползва.

Това с дажбите не предопределя като че ли в крайна сметка мотивацията на един човек да се труди и твори. Дори и при наличните дажби, задоволяващи базисните потребности, все ще си има хора, не правещи нищо смислено и полезно за себе си или обществото, вземащи наркотици, самоубиващи се и т.н. разрушаващи живота в себе си по най-различни възможни начини.

Когато човек не намира вдъхновение от живота, някъде и по някакъв начин - той отива към самоунищожение и това дажбите не могат да го решат. Което пък не означава, че не трябва да ни пука изобщо за гладуващите и т.н. хора в "неравностойно положение", не бива да подценяваме тяхната потенциална бъдеща полезност.

И що се отнася до изграждането на по-здраво общество, повече трябва да се мисли в посока не количество, а качество - на възпитание, образование и здравеопазване. Това по отношение на психическото здраве на обществото.

Все пак обществото има нужда от психически стабилни, здрави, образовани и поне малко нахранени млади хора, което да бъде база за тяхното развитие в различни творчески направления. Трудно може да се очаква от бездомния и гладен човек, живеещ на улицата, да бъде полезен за обществото, следователно и за нас самите.