За тези, които са се отдали на свещеното безмълвие, Св. Григорий Палама

"Брате, не слушаш ли апостола, когато казва: "тялото ни е храм на Светия Дух, Който е в нас"? И пак: "ние сме храм на живия Бог, както е казал Бог: "ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог". Как някой, който има ум, би могъл да сметне, че е недостойно умът му да обитава това, което ще стане обиталище на Бога? Защо тогава Бог е поселил още отначало ума в тялото? Нима е постъпил зле? Подобни изказвания, брате, звучат в съгласие с еретиците, които казват, че тялото е лукаво творение на дявола. Ние обаче смятаме, че лошият ум се намира в телесните помисли; в тялото няма никакво зло, понеже тялото не е нещо лукаво. Затова всеки, който е посветил живота си на Бога, вика заедно с Давид: "за Тебе жадува душата ми: колко повече плътта ми", и "сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог"; и заедно с Исаия: "Утробата ми звучи като китара и вътрешността ми - като медната стена, която си обновил". А също и: "заради Твоя страх, Господи, в утробата си приехме Духа на Твоя Спасител", в Когото чувствайки се силни, няма да паднем, но ще паднат тези, които говорят по земному и се заблуждават, че небесните слова са като земните и човешките. Защото, апостолът нарича тялото смърт, казвайки: "Кой ще ме избави от това тяло на смъртта?" (Рим. 7: 24), но това е в един материален и телесен смисъл, който има наистина телесен вид. Говорейки иносказателно за Божественото и духовното, той правилно го нарече тяло, и не просто тяло, а смърт на тялото. Обяснявайки по-отчетливо това малко по-горе, той не обвинява тялото, а произлязлото от грехопадението стремление. "Продаден съм", казва, "на греха", но продаденият роб не е роб по природа. И пак: "Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто" (Рим. 7: 18). Виждаш, че не плътта, а обитаващото в нея той нарича зло. Следователно този закон, който обитава в членовете ни и се сражава със закона на ума, е злото в тялото, а не умът. Затова ние, които се борим с този закон на греха, го прогонваме от тялото и поселяваме там наблюдението на ума, чрез което даваме закон на всяка душевна способност и подобаващото за всеки телесен член, а на сетивата - какво и колко трябва да възприемат. Делото на закона, това се нарича самообладание. За всяка страстна част от душата избираме най-добрия навик, а той носи названието любов. Разумната част на душата усъвършенстваме чрез закона, отпращайки всичко, което принадлежи на разсъдъка, да се издигне към Бога. Тази част от закона наричаме трезвение.

Който очиства със самообладание тялото си, обръщайки гневното и желателното начало на душата към добродетелите чрез Божествената любов, и насочва чрез молитвата очистения си ум към Бога, той придобива и вижда в себе си благодатта, която е обещана на тия, дето са очистили сърцето си. И тогава вече би могъл да каже заедно с Павел: "Бог, Който каза да изгрее светлина от тъмнината, Сам озари сърцата ни за осветляване на познанието на славата Божия в лицето на Иисуса Христа". Ние имаме, казва той, това съкровище в глинени съдове, в телата си. Следователно, ако поставим своя ум в тялото си, нима постъпваме недостойно спрямо величието на ума? И ако някой говори така, не само, че не е духовен, но и притежава ум човешки, напълно лишен от Божествената благодат.

След като нашата душа е един предмет, който притежава много способности и си служи с тялото като с орган, давайки сама живот на това тяло, с кои органи си служи нейната способност, която наричаме ум, когато се приведе в действие? Никому не би минало през ума, че разсъдъкът е разположен в пръстите, в очите, в ноздрите или пък в устните. Всички обаче са съгласни, че той се намира вътре в нас. Някой обаче са на различно мнение относно това: с кой вътрешен орган си служи? Едни го поставят в мозъка, като на някакъв акропол. Други обаче му дават седалище в средата на сърцето, където от само себе си е чист от естествения дъх. Ние сами обаче точно знаем, че нашето разумно начало не се намира вътре в нас като в делва, понеже е безтелесно, нито пък е извън нас, защото е единно, но е в сърцето, като в орган. Научили сме това не от човек, а от Онзи, Който е сътворил човека и Който казва в Евангелието: "не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека <...> защото от сърцето излизат зли помисли" (Мат. 15: 11, 19). Същото казва и Макарий Велики: "Сърцето управлява всеки телесен орган и когато благодатта държи юздите на сърцето, тя владее всички помисли и телесни членове. Защото там се намират умът и всички душевни помисли". Следователно нашето сърце е хранилище на разума и негов първи телесен орган.

И така, ние трябва да се стараем да наблюдаваме своето разумно начало в неотклонно трезвение и да го направляваме, но как другояче да го наблюдаваме, освен ако не събираме отвън разпръснатия в сетивата ум, за да го изпратим във вътрешността, в самото сърце - хранилището на помислите? Ето затова прочутият Макарий малко след онова, което каза по-горе, допълва: "Там следователно трябва да гледаме дали благодатта е написала законите на Духа". Къде там? В главния управляващ орган, в трона на благодатта, където са всички душевни помисли, тоест - в сърцето.

Сега вече виждаш колко е необходимо онези, които са избрали да живеят в исихия, да събират и да изпращат ума в тялото си, и още повече - в най-вътрешната част на тялото, която наричаме сърце. Понеже, ако според Псалмопевеца "всичката слава на царската дъщеря е вътре" (Пс. 44: 14), как така ще я търсим някъде навън? И ако според апостола "Бог изпрати в сърцата ни Своя Дух, Който вика: Авва, Отче", как ние няма да се молим заедно с Духа в сърцата си? Ако съгласно Господа на пророците и апостолите Царството небесно е вътре в нас, как няма да се окаже извън небесното Царство този, който старателно се обучава да изведе от вътрешността си своя ум? Соломон казва: "правото сърце дири знание" (Пр. Сол. 27: 21), което другаде сам нерече умно и Божествено. Относно този вид знание, отците, обръщайки се към всички, казват: "Умът, изцяло духовен, се обгражда от духовно познание, което съществува в нас и не в нас, и ние не трябва да преставаме да го изследваме".

Видя ли, че ако някой възнамерява да противостои на греха, да придобие добродетелност, наградата от надпреварата в добротелта и най-вече - да открие духовното познание по отношение залога от наградата на добротелта, то необходимо е, щото да насочва ума си навътре в тялото и в самия себе си? Схващането, че умът действа извън тялото - не говоря за тялото като образ, а за самото тяло -, където се радва на духовни съзерцания, е върхът на елинската заблуда, корен и извор на всяка какодоксия, откритие и учение на демони, майка на глупостта и дете на безумието. Затова и тези, които говорят, вдъхновени от демони, отстъпват от самите себе си, понеже не съзнават това, което говорят. Ние обаче изпращаме ума си не само в тялото и в сърцето, но и в самите себе си. Да обвиняват тези, дето казват, че умът не е отделен, но е единен с душата, "как така някой би могъл да изпрати ума си навътре?". Изглежда те не знаят, че едно е същността на ума, а друго - енергията. Или по-скоро, знаейки това, объркани заради хомонимията, те на драго сърце са се съгласили с лъжците. За да не приемат простотата на духовното учение, достигайки от диалектиката до противоречивостта, според Василий Велики, те са извратили силата на истината в противопоставянето й с лъжеименното знание и лъжеубедителността на софистиката. Така трябва да постъпват само тези, които не са духовни, но смятат, че разсъждават и учат по духовному. Сами не знаят, че с ума не е като с гледането, при което виждаш другите зрими неща, но не виждаш себе си. Но самият ум действа, за да види това, което трябва, посредством пряко самозадвижване, както казва Дионисий Велики. Когато умът се самосъзерцава, той се обръща към себе си и действа спрямо самия себе си. Той казва, че това е негово кръгово движение..."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите