|
Ех, пак се разчуствах
-Можеш ли да покажеш Анастасия, поне едно занятие от бъдещото училище, в новите селища? Нетрадиционен урок можеш ли да покажеш?
-Мога.
-Ами покажи. Искам да сравня това, което видях при Щетинин. И с уроците когато аз самият бях в училище.
-А няма ли да питаш и да се плашиш, от силата с която картините на бъдещето ще творя?
-Все ми е едно как ще го направиш. Много ми е интересно да погледна.
-Тогава легни на тревата, отпусни се и заспи.
Анастасия на дланта ми положи тихо своята длан и…
Аз видях сякаш отгоре, сред многото участъци един, отличаващ се със своята планировка от всички останали. В него имаше няколко големи, дървени постройки, съединени помежду си с пътечки, от двете страни на които имаше различни цветни лехи. До комплекса от постройки имаше природен амфитеатър: възвишение, на което от горе надолу се спускаха в полукръг редове от пейки. На тях седяха около триста човека на различна възраст. Имаше сред тях възрастни, вече посивели хора и съвсем млади. Изглеждаше че са седнали по семейства възрастни мъже и жени и деца на различна възраст. Помежду си разговаряха възбудено. Сякаш им предстоеше да видят нещо необичайно, концерт на суперзвезда или изявление на президента.
Пред аудиторията на дървена площадка-сцена стояха две масички, два стола, а зад тях голяма дъска. До площадката група деца, около петнадесетина, на възраст от пет до дванадесет години спореха оживено за нещо.
-Сега ще започне нещо като симпозиум по астрономия,-чух аз гласа на Анастасия.
-А децата защо са тук? Нямало ли е на кого да ги оставят родителите?-попитах аз Анастасия.
-Едно от групичката спорещи деца сега ще изнесе основният доклад. Те все още избират, кой да бъде. Виждаш ли, има двама претенденти:момче на девет години, и момиче на осем. Сега децата гласуват. Мнозинството избра момчето.
Момчето с делова, уверена походка отиде до масата. Той извади от картонена папка и разположи на масата някакви хартийки с чертежи и рисунки. Всички деца- някои важно, а други на подскоци отидоха при родителите си, седящи на скамейките. Червенокосото, цялото в лунички момиченцето-претендент за изказване- премина край масата с гордо вдигната главичка. В ръцете й имаше папка и по-голяма и по-дебела, от тази на момчето, навярно в папката имаше също рисунки и чертежи.
Момчето зад масата се опита нещо да каже на преминаващото край него момиче-претендент, но малката не спря, оправи рижата си плитчица, и отмина, демонстративно обръщайки се. Момчето известно време объркано гледаше след отдалечаващото се с горда походка момиченце. После отново започна съсредоточено да прехвърля листите си.
-Кой е успял до такава степен да преподаде на децата астрономията, че да правят доклад пред възрастните? - попитах Анастасия.
А тя в отговор:
-Никой не им е преподавал. Предложено им е било сами да поразмислят, как всичко е устроено, да се подготвят и представят своите умозаключения. Повече от две седмици те са се готвили, и сега е настанал отговорният момент. На техните умозаключения може да опонира който поиска, те ще отстояват своето мнение.
-Значи се получава игра?
-Можеш да оценяваш ставащото като игра. Само че тя е много сериозна. У всеки от присъстващите сега ще се включи и ще се ускори мисълта за планетарното устройство, а може и за нещо повече ще започнат да мислят присъстващите. Та нали децата са мислили две седмици, а техните мисли от нищо, от никакви догми не са ограничени, никакви версии за планетарното устройство не ги притискат. Още не е известно какво те ще представят.
-Ще нафантазират със своя детски ум, искаш да кажеш?
-Искам да кажа, че ще представят своята версия. У възрастните също няма аксиома за планетарното устройство. Целта на този симпозиум не е да изработи някакви канони, а да ускори мисълта, която впоследствие ще определи истината, или ще се доближи близо до нея.
Към втората маса се доближи млад човек и обяви началото на доклада. Момчето започна да говори.
Изказваше се уверено и увлечено около двадесет и пет -тридесет минути. Неговата реч, както ми се стори, беше пълна детска фантазия. Фантазия не обоснована с никакви научни теории и даже елементарни знания от курса по астрономия за средното училище. Момчето казваше примерно следното:
Ако вечер се погледне небето там светят много звезди. Звездите биват различни. Съвсем мънички звезди има, и по-големи. А съвсем мъничките звезди също могат да бъдат големи. Ние само си мислим отначало че те са малки. А те са много големи. Защото когато самолетът лети нависоко е малък, а когато на земята се доближим до него, той се оказва голям и много хора могат да се вместят в него. Само че сега на звездите няма хора. Те светят вечер. И големите светят и малките също. Те светят за да ги гледаме и да мислим за тях. Звездите искат, ние да направим на тях всичко толкова хубаво както е на Земята. Те малко завиждат на земята. Те много искат на тях да растат такива както при нас ягоди и дървета, да има такава рекичка и рибки. Звездите ни чакат, и всяка се старае да свети, за да й обърнем внимание. Но ние още не можем да полетим към тях, защото имаме много работа у нас. Но когато всичко направим в къщи, и навсякъде, на цялата земя ще бъде хубаво, и ние ще полетим към звездите. Само че ние ще полетим не на самолет и не на ракета. Защото със самолет дълго се лети, и с ракета също е дълго и скучно. Освен това в самолета и ракетата няма да се поберат всички. И много различни товари няма да се поместят. И дърветата няма да се съберат, и рекичката. Когато ние направим на земята всичко да е хубаво, ще полетим към първата звезда с цялата земя. Някои звезди ще поискат сами да долетят до земята и да се притиснат към нея. Те вече са изпращали свои късчета, и техните късчета са се притискали към земята. Хората отначало са мислели, че това са комети, но това са късчета звезди, много силно поискали да се притиснат до красивата земя. Тях са ги изпратили звездите, които ни очакват. Ние можем да долетим до далечна звезда с цялата земя, и който поиска ще остане на звездата, за да бъде и там, както на земята, красиво.
Момчето вдигаше своите листи, показваше ги на слушателите си. На листите имаше рисунки на звездното небе, траекторията на придвижване на земята към звездите. На последната рисунка имаше две звезди в цъфтящи градини и отдалечаващата се от тях в междугалактическия си полет Земя.
Когато момчето свърши да говори и да показва рисунки, водещият съобщи, че желаещите могат да се изказват като опоненти или да изкажат своите съображения по повод чутото. Но никой не бързаше да се изказва. Всички мълчаха, и ми се стори, че много се вълнуваха.
-За какво се вълнуват? - попитах аз Анастасия. - Никой от възрастните не познава астрономията,или какво?
-Вълнуват се затова, че трябва да говорят аргументирано и разбрано. Та нали там присъстват техните деца. Ако изказването им бъде неясно или неприемливо за детската душа, към изказващия се ще възникне недоверие или, още по зле, - неприязън. Възрастните ценят отношението към себе си, вълнуват се и не искат да рискуват. Боят се да не изглеждат нелицеприятни пред събралите се, а главно пред своите деца.
Главите на много от присъстващите започнаха да се обръщат по посока на седящия в средата на залата възрастен побелял мъж. Той прегръщаше за рамената червенокосото момиченце, това, което беше претендент за доклад. Редом с тях седеше млада и много красива жена. Анастасия изкоментира:
-Мнозина гледат сега посивелият мъж в центъра на залата. Той е професор от университета. Той е учен. Сега е в пенсия. Личният му живот отначало не вървял, нямал деца. Преди десет години си взел участък, започнал сам да го устройва. Обикнала го млада девойка и им се родило червенокосото момиченце. Младата жена до тях - е неговата жена и майката на дъщеря му. Бившият професор много обича своето късно дете. И червенокосото момиченце, неговата дъщеря, се отнася към него с голямо уважение и любов. Мнозина присъстващи смятат, че професорът трябва първи да се изкаже.
Но побелелият професор се бавеше с изказването си. Виждаше се как разгръща с ръце от вълнение някакво списание. Накрая професорът стана и започна да говори. Той каза нещо за строежа на Вселената, за кометите, за масата на Земята и накрая заключи:
-Планетата Земя, разбира се, се движи в пространството. Но тя неразривно е свързана със Слънчевата система, и не може самостоятелно, без своята Слънчева система да се придвижва към отдалечените галактики. Слънцето дава живот на всичко живо на земята. Отдалечаването то Слънцето ще повлече след себе си значително охлаждане на земята и, като следствие, умирането на планетата. Всички ние можем да наблюдаваме, какво се случва дори при относително малко отдалечаване от слънцето. Настъпва зима…
Професорът неочаквано замълча. Момчето докладчик объркано ту пререждаше рисунките си, ту въпросително гледаше към своите връстници от групата, с която беше подготвял изказването си. Но, очевидно за всички аргументът със зимата и застудяването беше твърде тежък и разбираем. Този аргумент разрушаваше красивата детска мечта за съвместния полет. И внезапно в настъпилата тишина, продължаваща вече половин минута отново зазвуча гласът на професора:
-Зима…Винаги животът замира, когато на земята не достига слънчева енергия. Винаги! Не са нужни никакви научни теоретични изследвания, за да се види това…да се убедим…Но, възможно е, такава като на слънцето енергия да има и на самата земя. Само че тя още не се е проявила. Още никой не я е открил. Възможно е някога да я откриете вие…Възможно е земята да си бъде самодостатъчна. Тази енергия ще се прояви в нещо…Ще се появи на земята слънчева енергия, и ще разтваря, както енергията на Слънцето, листенцата на цветята. И тогава ще може да се пътешества на земята по галактиките…Да, тогава…
Професорът се обърка и замълча. В залата се чу недоволен ропот. И се започна…
Изказващите се възрастни ставаха от местата си и говореха, опровергавайки професора за възможността да се живее без слънце. Говореха нещо за фотосинтезата, която се извършва при растенията, за температурата на околната среда, за траекториите на движение на планетите, с които нито една планета не може да съвпадне. А професорът седеше все по-ниско отпускайки побелялата си глава. Неговата червенокоса дъщеричка обръщаше главичка към всеки от говорещите, понякога се надигаше - сякаш искаше да защити баща си от неговите опоненти
Възрастна жена, приличаща на учителка, вземайки думата, започна да говори за това, че не хубаво да се ласкаят децата и да се отнасят към тях снизходително, заради доброто отношение към себе си.
-Всяка лъжа ще се изясни с времето, и как ще изглеждаме всички ние после? Това не е просто лъжа, това е малодушие, - казваше жената.
Червенокосото момиченце се вкопчи с ръце в полите на сакото на своя баща. Започна да го дърпа, и почти плачейки говореше с прекъсващ се глас:
-Ти, татенце, излъга за енергията…Излъга ли татенце? Защото сме деца? Лелята каза - че си малодушен. Да си малодушен това лошо ли е?
В залата под открито небе настъпи тишина. Професорът вдигна глава, погледна дъщеря си в очите, сложи ръка на рамото й и тихо произнесе:
-Аз повярвах в това, което казах, дъще.
Червенокосото момиченце отначало замря. После бързо се качи на седалката и с висок детски глас извика в залата:
-Моят баща не е малодушен. Татко е повярвал! Повярвал е!
Момиченцето огледа притихналите в залата. Никой не гледаше към тях. Тя се обърна към майка си. Но младата жена, обърната с наведена глава, ту закопчаваше, ту разкопчаваше копчетата на ръкава на блузата си. Момиченцето отново огледа смълчаната зала, обърна се към баща си. Професорът както и преди някак безпомощно гледаше малката си дъщеря. В абсолютната тишина, но вече тихо и ласкаво прозвуча гласът на червенокосото момиче.
-Хората не ти вярват татко. Не вярват защото не се е появила още на земята енергия, която може като слънчицето да разтваря листенцата на цветята. А когато тя се появи всички хора ще ти повярват.После ще повярват, когато се появи.После…
И внезапно червенокосата дъщеря на побелелия професор оправи с бързо движение кичур от косата си, скочи в прохода между седалките и побягна. Дотича до края на залата под открито небе и се устреми към една от близките къщи, влетя във вратата и след секунда-две отново се появи на вратата.Държеше в ръце саксия с някакво растение. С него тя се затича към вече пустеещата маса на докладчика. Тя постави саксията с растението на масата. И детският глас, силен и уверен, зазвуча над главите на присъстващите:
-Ето цвете. Затворени са листенцата му. Листенцата на цветето всички са затворени. Защото няма слънчице. Но те сега ще се отворят. Защото има на земята енергия…Аз ще…Аз ще се превърна в енергия отваряща листенцата на цветята.
Червенокосото момиченце стисна пръстчетата си в юмручета и започна да гледа цветето. Гледаше без да мига.
Седящите на местата си хора не разговаряха. Всички гледаха момиченцето и стоящата пред нея на стола саксия с растението.
Бавно стана от мястото си професорът и тръгна към дъщеря си. Той се приближи до нея, хвана я за раменете, опитвайки се да я отведе. Но червенокосата отдръпна рамене и прошепна:
-По-добре ми помогни татенце.
Професорът навярно съвсем се обърка и остана да стои редом с дъщеря си положил ръка на детските рамене, и също започна да гледа цветето.
Нищо не се случваше с цветето. И така ми беше жал за червенокосото момиченце и побелелият професор. За какво му трябваше да се излага така с изказването си за вяра в неоткрита енергия!
Изведнъж от първия ред стана момчето, изнесло доклада. Той се обърна наполовина към смълчаната зала, подсмръкна и тръгна към масата. Важно и уверено той се доближи до масата и застана до момиченцето. Както нея, насочи той настойчивият си поглед към растението в глинената саксия. Но с растението както и преди нищо не се случваше.
И тогава видях! Видях, как от залата започнаха да се надигат от местата си деца на различна възраст. Децата едно след друго идваха до масата. Мълчаливо заставаха редом и гледаха внимателно цветето. Последното момиченце на шест години мъкнеше, прегърнало с две ръце, съвсем малкото си братче. Тя се промъкна пред стоящите трудно, с нечия помощ постави братчето си на стола отпред. Малчуганът поогледа стоящите наоколо, обърна се към цветето и започна да подухва към него.
И изведнъж започнаха бавно да се разтварят листенцата на едно от цветчетата. Съвсем бавно. Но притихналите в залата хора забелязаха това. И някои от тях в мълчание започнаха да стават от местата си. А на масата разтваряше своите листенца вече втори цвят, едновременно с него трети, четвърти…
-Иииии…- закрещя с възторжен детски глас възрастната жена, приличаща на учителка, и запляска с ръце. В залата се разразиха аплодисменти. Към отстранилият се и потъркващ слепоочията си професор тичаше от залата младата красива жена, неговата жена. Тичайки тя подскочи и се хвърли на шията му и започна да целува бузите му, устните…
Червенокосото момиченце направи крачка към своите целуващи се родители, но я задържа момчето -докладчик. Тя издърпа ръката си, но направила няколко крачки се обърна, приближи се плътно до него и започна да закопчава разкопчалото се копче на ризата му. Закопча го, усмихна се и, бързо обръщайки се, се затича към своите прегърнати родители.
От залата към масата прииждаха все повече хора: кой вземаше на ръце своите деца, кой стискаше ръката на малкият докладчик. Той така си и стоеше, протегнал ръка за ръкостискане, а с дланта на другата си ръка притискаше току що закопчаното от червенокосата копче.
Изведнъж някой засвири на баян нещо между руска и циганска песен. И затропа с крак на сцената някакъв старик, а към него вече се плъзгаше като лебед възпълна жена. И се понесоха във вихрена пляска двама младежи. И цветето, разтворило листенцата си гледаше вихрената, лудешки увличаща все повече хора, руска пляска.
Картината на необичайното училище рязко изчезна, сякаш угасна екран. Аз седях на тревата. Наоколо беше растителността на тайгата и Анастасия беше редом. В отвътре някакво вълнение имаше и се чуваше смехът на щастливи хора, и звуци на музиката на веселата пляска, и с всичко това не ми се разделяше. Когато постепенно затихна звучащото отвътре, аз казах на Анастасия:
-Това, което сега ти ми показа не прилича на нито един училищен урок. Това е някакво събиране на семейства, живеещи в съседство. И нямаше нито един учител, всичко ставаше от само себе си.
-Учител имаше там Владимир най-мъдър. Ничие внимание този учител със себе си не отвличаше.
-А родителите защо присъстваха? Заради техните емоции се получиха притеснения.
-Емоциите и чувствата многократно ускоряват мисълта. Подобни уроци в това училище ежеседмично се провеждат. Учители, родители единни са с стремежите си, и равни на себе си считат децата.
-Но някак необичайно все пак изглежда участието на родителите в обучението на децата. Родителите нали не са обучавани в специалностите на учителя.
-Печално е това, Владимир, че привично станало е за хората децата си на други да предават за възпитание.Кому- не е важно. На училището или на някакво друго заведение. Предават своите деца често дори без да знаят, какво ще им внушават мировъзрение, каква съдба им е приготвило нечие учение. Децата си отдалият в неизвестност сам се лишава от своите деца. Ето защо забравят майките си онези деца, които майките отдават някому за обучение.
|
Re: Учебен час сред природата [re: kambam]
