Не е съвсем така.

Още по време на управлението на император Аврелиан (270-275) езическият монотеистичен култ на Непобедимото Слънце (Сол Инвиктус) бива обявен за официална държавна религия. Императорът предлага на всички хора в империята, независимо дали те са цивилни или войници, от изтока или запада един общ Бог, един Бог, в който те да вярват, без да е нужно да предават собствените си богове. Центърът на този култ е нов храм с огромни декорации, построен на Марсово поле в Рим.

Аврелиан не преследва другите религии. По време на краткото си управление той въвежда принципа "Един Бог, една империя", който по-късно е възприет напълно и от Диоклециан. На някои монети Аврелиан е изобразен с титлата Deus et Dominus natus ("Бог и Господар наш"), която след него също е възприета от Диоклециан. Римските императори са Върховни жреци (Понтифекс максимус) на този официален държавен култ и извършва публично нейните езически ритуали.

Такъв е до края на живота си и император Константин. Неговите наследници също запазват тази своя титла. Последният Понтифекс Максимус е император Грациан (359-383).

През 379 г. той се отказва от тази титла в полза на Римския папа.

Първоначално Църквата смята, че човек може да стане християнин единствено чрез кръщение. Император Константин обаче заявява, че Христос го е призовал лично, без посредството на Църквата, за да му служи като император. И тя послушно приема това и го обявява за свой "външен епископ" и равноапостол.

Наистина малко преди смъртта си император Константин все пак приема християнско кръщение, но обрядът бива извършен от смятаният за еретик от съвременното православие и католицизъм краен арианин епископ Евсевий Никомидийски.

Самият Христос е санкционирал неговата власт, направил го е Свой нарочен избраник и в негово лице се е свързал с Империята в някаква особена връзка.

Така се обяснява и поразителният факт, че обръщението на св. Константин Велики не води след себе си никакво преосмисляне и преоценка на теократичното самосъзнание на Империята, а точно обратното - убеждава самите християни и самата Църква в избраничеството на императора, заставя ги да видят в лицето на Империята едно богоизбрано свещено Царство.

Първият християнски император се оказва християнин вън от Църквата, а самата Църква мълчаливо, но с пълна искреност и вяра приема и признава това.

Александър Шмеман. Историческият път на православието. София 2009, с. 313.


Така на основата на предишния римски държавен монотеистичен култ към Непобедимото Слънце възниква новият християнски държавен култ към Христос, който вече има твърде малко с някогашното апостолско историческо християнство и първоначалния еврейски монотеизъм.

Едва възникналата много по-късно протестантска Реформация си поставя за цел да се върне към първоначалната предимперска християнска традиция и да прекрати окончателно противоестествената спойка между християнството и държавната власт.

Нека да не забравяме и това, че през IV век преобладаващата част от новопокръстените християни-неевреи скъсват окончателно с първоначалната традиция на еврейските първооснователи на християнството и подкрепят изцяло твърдата антисемитска политика на императорите Константин и Теодосий I.

Когато си в лодката, движи се брегът.
Когато си на брега, движи се лодката.

Редактирано от Aлekc на 10.01.11 12:47.