|
Валери Петров
НА ПЕЙКАТА ПОД КЕСТЕНА
В градинката обществена,
на пейката под кестена,
ми хрумна странна мисъл: - Като писмо по восък
смъртта изтрива знаците от тленния ни мозък
и пита се, пред тази фатална перспектива,
събраното в главите ни след туй къде отива?
Естествено, и то е градено върху факти,
почерпени от много предшественици, но
процесът бил е сложен, в главата си все пак ти
в едно си ги споявал и, ето, туй "едно",
добито с труд и пот
през цял един живот,
със тебе, като плява -
фют! - в миг се разпилява...
А, знаем се, ти вярваш си, че нещо си направил,
че нещо си прибавил,
микронче, дребосъче, но все пак твое, ново...
И на какво разчиташ? На писаното слово?
На своя стих? На прозата си?
В тоз миг безбройни мозъци
по нашата планета с подобна вяра мрат
и масово на вятъра отива им трудът.
За някакво си зрънце
такава разсипия!
Но трябва ли до дънце
таз чаша да я пия?
От днес далеч от мене
писателската мания
със нейното потене
над празни занимания! -
Тъй казах си, но тук
един зрял кестен - чук! -
улучи ме навреме
по старческото теме.
Усетих, че голям е,
по туй, че заболя ме,
но, весел, се потърках
и казах си: - Май сбърках,
виж само колко кестени край теб са разпилени
по твърдите пътеки и сухите терени -
те няма да покарат, и види се, макар че
подобно разточителство на вид излишен харч е,
това плодопилеене съвсем не е напразно,
и даже е направо природосъобразно. -
Тъй казах си и почнах на място таз поемка,
съзнавайки, че сигурно и тя е празна семка,
така че с право който от стихове разбира,
ще каже и за нея, че е фира в ефира,
- Какво от туй! - си казвах - Упорствувай! Пиши!
Тоз който не работи, той само не греши! -
И топъл, мек, приятен бе есенният ден,
и лъскавите кестени подскачаха край мен.
|
На пейката под кестена