|
По-точният въпрос е "Как се създава умът?", защото всъщност нищо не го създава.
Отговорът е съвсем прост - началото на ума е тогава, когато се появят разпознаванията. Т.е. когато започне паметта. Когато започнем да определяме обектите около нас, тогава и се появява "разделянето" между "субект" - "определящ" и "обект" - "определяно". Това е началото. Така възниква паметта. Интелектът е по-нататъшното систематизиране на натрупаната информация. На ниво памет и интелект всичко е безпристрастно и няма никакви проблеми - напротив тяхната роля в отговорите към различни ситуации е изцяло ползотворна, защото се базира единствено на факти и изводи от тях и не е замърсена от пристрастия. При появата на пристрастия се появява умът - на санскрит Манас. Умът тук се разбира като "чувственост" и започва с класифицирането на преживяванията на "приятни" и "неприятни" и това е началото на загубата на вътрешно равновесие. И след това идва егото, обсебването - стремежът да се задържаме към "приятното" и да избягваме "неприятното".
Всичко това е съвсем просто и е обяснено по този начин в древноиндийската мъдрост Санкхя. Ако си чел внимателно, би трябвало да ти е ясно всичко това. Обяснено е по този начин, стъпка по стъпка - от танматра, състояние на сетивата преди разпознаването да се е случило, към джнянендрия - момента, в който разпознаването се случи, после през паметта (Смрити), интелекта (Будхи), ума (Манас) и егото (Ахамкар) и накрая трансцедентирането на преживяванията (Пуруша - Пракрити).
Така че, ако за улеснение дефинираме умът като събирателно за целия процес на "разделяне" в съзнанието, вкл. паметта, интелекта, ума и егото, то началото на ума е с процеса на разпознаване. А дефиниран от гл.т. на Санкхя като чувственост, началото на ума е с появата на чувствеността, с класифицирането на преживяванията на "приятни" и "неприятни". Но и при двата начина на определяне на ума, никой и нищо не създава ума - той просто се случва в процеса на преживяване. Добре е да разберем, че никъде и никога не съществува "създател", "разделен" от случващото се. Това е и същността на адвайта - че няма "две", "разделени" едно от друго.
Най-дълбокото, истинското разбиране на адвайта обаче, отвъд всякакви вербализации, отвъд всякакви мисли, дори и за "не-две" (защото адвайта в своята същност не е философска система, чието разбиране да е резултат от преди това натрупани и систематизирани по определен начин думи, а е състояние на съзнанието отвъд мислите, представите и думите) в състоянието танматра - състоянието на сетивата и съзнанието преди разпознаването (джнянендрия) да се е случило. Тогава се вижда илюзорността на всякакъв вид "разделения" - между "наблюдател" и "наблюдавано", дори между "мислещ" и "мисъл". Всяка дихотомия, която преди това сме приели за "валидна", изчезва.
|