В тези състояния имаш чисто и ясно присъствие, съчетано с безкрайно продължаване. Започнеш ли да планираш - можеш да продължаваш дълго и с бързина, започнеш ли да мислиш за форми - можеш да го правиш с часове, концентрираш ли се над перцепцията - внезапно ти правят впечатление детайли от природата или от хората, които ти изглеждат вечни. Oставят силни впечатления, може да ги опишеш като поезия или да ги нарисуваш (виж слънцето на Ван Гог, за да придобиеш представа). Пленен си от това нещо много силно.

Освен това можеш да сменяш това, което е пред теб (планиране, перцепция, форма и т.н.), но то остава странно безлично. Еднообразно е, няма ги смесването и живината, които помниш. Тези факултативности по-скоро са градивни елементи, които са отдолу и затова са толкова ясни. Те се нуждаят от ново хармонизиране въз основа на добри съотношения, каквато сигурно е била мечтата на Буда за цялото човечество. Всъщност според мен такава промяна е опитвана многократно чрез сценарии - приказки, литература, филми, религия - което може да е хубаво, но се проваля по някакъв начин в шаблонността си. Хората сами трябва да могат да създават, но не го правят.

Mежду другото, защо мислим, че Буда се страхува от смъртта като смърт? Той е Буда, няма човешкото виждане за смъртта. Tой вече е преобразен, неговото същество не е това като на онези, които живеят като обикновени хора и ги е страх по обикновен начин от смъртта. По същия начин и тяхната представа за блаженство е обикновена.

Най-накрая "връщане обратно." След като докато вървях започнах да забелязвам как се сменят обувките ми в черен цвят под мен (т.е. перцептивно възприемане), реших че това е достатъчно и трябва да се върна в нормално състояние на интегриране на факултативностите. За целта се концентрирах върху едно вътрешно място в мозъка ми, без да обръщам внимание на нищо, което постъпва отвън поотделно, нито да се концентрирам над някакъв поток на мислите. Когато гледах сградите около мен, вместо да мисля през ниските нива мислех през идеите, които съм прочел някъде, или съм чул някой да казва. Тоест, сега наложих стандартния си шаблон на възприемане (нищо, че явно той е сравнително банален, защото съдържа всичките нормални мнения на хората около мен, и само малко повече от тях, евентуално). Нормалното състояние е по отношение на други хора, като копиране на други хора. Това започва в детството. Когато се срещнеш тогава с хора, особено наживо, тяло срещу тяло, веднага превключваш на този модел. Много е трудно да поддържаш ниските факултативности, когато си срещу жив човек. Това е невъзможно така както не можеш да изнесеш реч, когато срещу ти е човек, а не безличната аудитория. И така както е трудно да се освободиш от шаблонизираното поведение при приближаване към жена.