На мен като ми умря дядо ми, 1992 г., се чудих дори тогава що хората толкова драматизират смъртта. Всички плакаха много, аз почти не плаках, пророних някоя друга сълза на самото погребение, щото се заразих от всеобщата мъка (много хора го обичаха), но осъзнавах, че човекът просто е преминал определен процес (който ние наричаме "смърт") и всъщност никой не е умрял.

Това ми беше любимият дядо (другият е починал много преди да се родя), на него съм кръстен (казваше се Добри) и ми е пример в много отношения до ден днешен - по своя непресъхващ ентусиазъм и любов към живота, жизненост и добрина. Интересното е, че беше мъж на място, много силен физически (и нито веднъж не ме е удрял), като друг интересен момент е в каква хармония живееха с баба ми (тя още е жива), не съм бил свидетел на нито една караница помежду им. Много достоен и честен човек, с невероятно чувство за хумор.

Когато баща ми каза на мен и брат ми, че дядо е починал, брат ми веднага избухна в сълзи и ридания, баща ми също плачеше, а аз останах безмълвен и учуден. Просто приех факта. Не че не ми беше мъчно, но споменът за дядо ми и до ден днешен ми носи радост, не тъга.