|
Преди време написах в един постинг следното:
Няма нищо по-безсмислено, нищо по абсурдно от това, да се стремиш във времето към неща отвъд времето.
Във всеки един момент ние се намираме в определено психофизично състояние. Да допуснем, че то не ни удовлетворява, че усещаме известен дискомфорт в него.
И ето, ние започваме да мечтаем за едно друго стабилно и комфортно психофизично състояние. Научаваме от най-различни източници, че в миналото разни хора са достигали до трайно пребиваване в подобно състояние, а някои хора и днес го достигат.
Повечето от тези хора ни предлагат методи как и ние да постигнем на свой ред трайно до това мечтано състояние.
Но кой знае защо, колкото по-енергично се стремим към него, толкова повече констатираме, че вътрешно сме трайно напрегнати, неудовлетворени.
И започваме да се чудим къде е грешката?
В методите, които ползваме? В нас? Или и в двете?
В даден момент ни хрумва нещо друго - не е ли по-добре вместо да преследваме някакви хипотетични висши състояния, да се опитаме да наблюдаваме състоянието, в което се намираме в момента. И тъй като то непрекъснато се променя, ние решаваме постоянно да го наблюдаваме.
Ние се наблюдаваме не с цел да се променим, а просто за да разберем какво всъщност сме, какво всъщност представляваме. И в даден момент констатираме, че вече се движим по един нов път, неотбелязан на известните ни стари карти. Така нашето съществуване от само себе си се превръща в Път, който не води към никаква цел.
И кой знае защо установяваме, че в нас постепенно започва да се установява един непознат ни дотогава естествен вътрешен покой, съпроводен с една също така естествено задълбочаваща се способност да разбираме себе си и другите.
Поради това митът за Просветлението отдавна загубва всякаква привлекателност за нас, защото ние повече нямаме потребност да бягаме от самите себе си.
|
Митът за Просветлението
