БАРДЪТ МОНАХ
Елате тогава, мои мили другарки, съдбата ни се реши или е била решена, но аз не без жал напускам това земно поле.

ХРОНОС
И тази жал там горе ще се обърне в състрадание от любов и ще се върне върху това поле, но вече като слънце.

ЛИЛИЯ
Мили братко, аз ще бъда по-близо до теб, няма да ме е страх да умра тук. Нали ще се родим там?

РОЗАЛИЯ
А когато почуствам последните си минути, позволи ми да бъда в обятията ти, мили братко!

ХРОНОС
Лека ще бъде смъртта, мои чеда, защото след вашата ще настъпи тежката смърт, но вие няма да я видите, не заслужавате този ужас.

ЛИЛИЯ
Не те разбирам, Хронос!

ХРОНОС
Нима не разбрахте, че когато първата ръка се докосне до Златната Врата, ще настъпи краят на земния вир.

БАРДЪТ МОНАХ, ЛИЛИЯ И РОЗАЛИЯ
Нима сега?

ХРОНОС
Да, още сега. Не чувате ли, че долу вече започна сражение. Под нашия кръг има нисши пълчища, на които още им е позволено да се сражават. Те са кандидати само за великия кръг. Тях ги предвожда Ерос, но са малко и не ще устоят на силния Атлантов напор. Това е последното сражение на битието и моретата го правят, и океаните, и звезди, и слънце, и всички небесни полета...

ЛИЛИЯ
Ето, ето, вдигат се във въздуха хвърчащите машини, а там настава вик и олелия. Какъв ужас е войната! Какви гледки! Самоизтреблението е пир, където виното е кръвта, а знаете ли кой я пие? Тези същества, които будят умовете на бедните човешки същества.

РОЗАЛИЯ
Пир страшен и грандиозен – виж какви ужаси!

ХРОНОС
Една маса е всичко – от едно тяло, което се самояде, за да се спаси.

ЛИЛИЯ
Тълпите на Атлант се срещат с тълпите на Ерос. Ерос и Атлант, Боже, какво престъпление! – Атлант убива Ерос – баща убива сина си!

ХРОНОС
Това не е само на бойното поле. Това тука е само изрази. Такива убийства стават в живота на духовното непрекъснато, където ще видите, че всички се убиват един друг и се поглъщат като халките от една верига една в друга. Ето защо животът е вече невъзможен на тази планета.

РОЗАЛИЯ
И какви мъчения, какви кланета, късане на парчета, какви разрушения правят тези Атлантци!...
(Сражението е в разгара си и се усилва все повече, което се разбира от гърмежите, виковете и светкавиците. Тук се употребява не само гърмящ газ, но и слънчеви лъчи, и убиващи звукове, и сили, които вдигат цели канари и запалват въздуха.)

ЛИЛИЯ
Хронос, настъпват в кръга, в нашия кръг! Не мога вече да гледам!

ХРОНОС
Настъпиха, защото краят е близък!
(В това време Хронос се отдалечава до една скрита скала, която се вижда недалеч. Бардът Монах, Лилия и Розалия се скриват под едно дърво между скали, за да не гледат ужаса на изтреблението, което само земният жител може да измисли – този, който казва, че има разум. Мълниите зачестяват много, това са изкуствени електрически унищожения, които обемат цели пространства и ударите стават точно в определена точка.
Облакът надвисва все по-близо над Лилия, Розалия е барда монах, облак от всевъзможни летящи машини. Вижда се как един хвърчащ кораб спира над мястото, където са скритите. След малко мълния прорязва въздуха и телата на барда монах, Лилия и Розалия остават вкаменени, изгорели от силния ток. Лилия на ръцете на монаха, а Розалия на гърдите му. Заспиват за последен път на земната кора, която размеси чистия аромат на розите и упоителния мирис на лилиите с опърленото и изгоряло човешко месо. Хронос е спокоен при това противоречие на разума, който сам разголва своята низост.)
Да, това го прави голият разум. А и къде ли не е гол този човешки разум? Дали тук, където разрушението извършва лудият набег, или там, в тихите полета на труда, когато лъчите на изгряващото слънце се разстилат над хубавата природа. Кой не дава на сърцето да се наслади, не той ли казва: “Напразно е това”? Нима не разумът, тази бедна човешка същина, слага навсякъде своя материалистичен разчет и казва: “Временно е, върви!” Не е ли той, който слага граница на всичко и казва: “Тук е моето леговище, остани!” А духът поглежда с жал всичко безконечно и вижда своите криле лъчисти и златни отрязани, и иска да полети, а разумът му казва: “Аз съм, аз съм криле.” Но полита тази бедна човешка същина и пада още по-силно и разочаровано, защото всяко падане е отчаяние и уверение в неговата малота. Ако сега, в тези печални минути на разрушението, не се размахваха гордите криле на разума, който мисли, че всичко е той, и върви без оглед за по-далечно бъдеще, то другояче би светнало небето, ако сърцето беше над тези поляни с умиление и любов, каква разлика! Едното възбужда нисшата човешка природа и прави грозота, мрак и мъки, а другото – тихата светлост на щастието, което, когато се ражда още казва: “Аз съм вечно, зашото вечното ме роди.” А какво казва разумът? “Аз ще стана това, което желая, защото самолюбието и гордостта ме родиха.” И то работи, но без връзка с висшите мирове. То се откъсна от тях още когато помисли лично за себе си. Разделението е неговата съдба. Центробежният полет е същината на разума. А какво е сърцето, не е ли уста, която привлича, за да целуне, а разумът е уста, но да погълне... А там, зад сърцето и разума, нещо се крие – бащата и на двете, и сега, ако аз стоя на тази скала на печалното видение, то е именно да унищожа едното, да дам ход на другото, да се роди третото: Великото Дете, образът на Висшия Човек, този, който е част от славната и пречиста същина на Изис и Тя го чака, защото ще и занесе силата на въплатяването от неговия огън. Тя ще загори като творба и ще създава ярки точки, които разкъсват тялото и на частици, а да се къса тялото на частици оттам, е блаженство. Зародишите се отделят със силата на онази сладост, която е неизразима в сладостта на саможертвата, но онази саможертва, която, като откъсва една своя частица в простора с писък на блаженство, друга – с въздишка на разширение, идва, поглъща и я сменя – едната е с Нея към него, а другата – той, но със себе си, и я слага в Нея с въздишка на облекчение. Тази въздишка е люлка, която носи слънцата пред очите и, и тогава Тя пошепва на неговите гърди: “Колко си велик, блажени! Защото си в Моята нежност – Дете, а в Моята целувка – Мъж, а в Моята утроба – Зачатие... О, Вечни Мъж, ти не умираш, нито остаряваш, защото те ражда Вечна Дева Непорочна.” О, жени блажени! Върви Озирисе, защо не се отделяш от тялото си? И вие, Лилия и Розалия, вървете, аз ще остана само три мига след вас, три мига, за да довърша започнатото дело. Когато всички ще възлезете нагоре, ще знаете, че всичко това вие сте, че нищо няма вече зад вас. И тогава само с мир и покой ще засвети лицето ви, когато се яви пред блясъка на Тази, която е слънце, така говори сърцето, а разумът тук мълчи...
(При тези думи Хронос се обръща надясно и вижда Атлант до Златната врата с протегнати ръце към Великите Мистерии.)
И мислиш ти, изроден човек, че те са за теб. Ти не си достоен вече за моите думи. О, разрушени отвътре! Сега ще почне и твоето разрушение отвън!

(Една сила отхвърля Атлант на няколко крачки от Златния Отвор. В това време Хронос вдига своя жезъл за първи път и се разтърсва земята в такива трясъци и конвулсии, че и самият Атлант се спира в недоумение. Виждат се отдалече нахлуващи води, които напират отвсякъде.)

АТЛАНТ
Какво е това, всезнаещи?

ХРОНОС
Началото на Вечния Край.

(Втори път Хронос вдига Жезъла и от всички хоризонти се вдигат пламъци и жар. Вижда се как цялата земя гори като нажежен камък в пространството. Хората са в паника, животните се разбягват в хаотичен порой. Всичко търси спасение, но никъде не намира, и бягат животни през трупове, човеци през канари от жертви. Някои бягат с дива ярост, трети са се предали на жестоко удовлетворение, други на страсти или в молба към невидимото на колене викат със сърцераздирателни гласове. Майки прегръщат децата си, търсят своите близки, бащи носят на раменете си жени и при някой нов тласък ги захвърляти се впускат в луд бяг... Безсилието на разума и слабостта на човешката природа личи в цялата си голота. Във въздуха се виждат хвърчащи машини – цели се стоварват върху главите на ужасения човек. И чудно, едно спокойно око би видяло, че и в този хаос има една ръка на точна хармония, която негласно дава на всекиго заслуженото. Някои от жертвите намират смъртта в ужасни болки и мизерия, а други леко някак заспиват, ударени като че от електрически ток, заспиват спокойно... но все пак смърт и унищожение е и ето защо е страшно...)

АТЛАНТ
Нали вашият принцип Хронос не беше убийството?

ХРОНОС
Така се сломява гордостта, това е чрез физическото тяло духовен удар. И сега не е убийство, а възобновление. Сега се съблича старата дреха на духа, за да се облече нова. Това са мъки и страдания за тебе, който чувстваш тялото си, защото не виждаш душата, но гледай как изгарят с блаженство от засмяна надежда жителите от кръговете на нашия конус, защото знаят къде отиват. А ти сега искаш да се върнеш в салоните на твоя пир, защото не познаваш друго място, но късно е вече!...

АТЛАНТ
Няма ли облекчение в тази съдба?

ХРОНОС
Не, защото Атлант се събужда винаги когато смъртта взема своя последен импулс и те, дотогава равни, сега се сливат, защото са тъждествени по същина, с тази разлика само, че единия спи, когато другият действа, а когато другият действа, първият заспива. Разумът и смъртта са двама неразделни братя, а това сега разрушава сладкия сън на илюзията...
(За трети път Хронос вдига Жезъла и земния шар се пръска на най-дребни прашинки, след което всичко изгорено сега се понася като светли атомчета из пространството, като се развява от невидими зефири. Там всяка душа намира своя атом и се скрива в него, за да заживее отново някога. Но дали Атлант намира своя атом?
Хронос вижда всичко това, никой друг, как прашинките се носят в безкраен обем и от това, което бе преди малко живот, градини, цветя, палати и разкош, сега са летящи частици в пламтящия въздух. Той се усмихва тъжно.)
...защото е прах!...

От драмата на ТОД "Както на небето, така и на земята".