по въпроса с исканията, важно е, мисля, да разграничаваме дали искаме нещо, защото имаме потребност, нужда, желание, каприз, амбиция или стремеж... За едни от нещата е добре да се задоволяват / удовлетворяват, за други - по-различни са нещата, но е дълга темата, нямам много време и затова само нахвърлям щрихи. От друга страна, според Лакан (спомена се преди време), за да продължи да съществува желанието, обектът му трябва да остава непостигнат. И че не нещото всъщност искаме, а мечтата или фантазията за него. Един вид, пътят е по-сладък от самия резултат И, за да се върна към темата за общуването - колцина от нас са в състояние да искат да са с някого или да общуват с някого, за да разберат и опознаят и споделят именно този друг човек, или повече търсим себе си в очите му? Дали някой, когато ни липсва, ни липсва заради това, което е, или заради начина, по който той ни възприема, гледа на нас, отразява? Сетих се, защото ти пишеш, че чрез комуникация с другите ние поглеждаме по-обективно на себе си, с което не съм напълно съгласна