Не зная дали това е егоизъм, но с положителност е все още дуалност. Докато мислиш за онези хора като "за онези хора", докато мислите още са като вълни в океана, докато имаш гледна точка - една, или друга, докато преценяваш, макар и много финно какво точно ти трябва - не си се разделила с дуалността. Още си там. В това състояние не би могла да изживееш момента такъв, какъвто е. Това се получава, когато след него няма разсъждения, съмнения, въпроси, чувства. най-лошото е, че се чувстваш виновна. За какво? Защо? Защото ти минават такива мисли? Или защото изпитваш такива чувства?
Когато се отдадеш напълно, когато се отпуснеш, когато се потопиш в момента - не отиваш в единия от ъглите. Напротив - точно тогава си центриран.
Но това е друго ниво на съзнанието. В този случай АЗ не съществува. Съществува само СЪМ.