Знаеш ли...напоследък открих нещо или поне за първи път ми се струва, че започвам да разбирам значението на думата центиран или буден. Много неща ми се случиха от нова година насам, но сякаш всичко беше така, че ми показаха един нов свят...може и да не е свят, но за мен е напълно ново и различно усещане.

Та по-точно: Нещо сякаш прищрака, когато се опитвах да намеря връзката между живота на онези хора, дето работят на магистралата и нямат абсолютно нищо и операта (ако си спомняш краткия ни разговор за нещата, които даваха по телевизията). Тогава ти каза нещо от рода на - да можеш да разграничаваш, това което можеш и това, което не можеш да промениш.
Тогава ми просветна нещо и ти писах - да можеш да направиш най-доброто от дадената ситуация. Да, това беше ! Това е !!
Веднага всичко изчезна......наистина...не, не..светът си остана...изчезнаха всякакви мисли и копнежи по неща, които са ме разпръсквали до сега. За първи път осъзнах, че няма смисъл да си някъде другаде и че тук е хубаво. Че няма смисъл да си някой друг, а точно себе си. За пъви път се усетих събрана. После всичко беше като водопад, сякаш едното отключваше другото. Като изчезнаха всички тези разпръскващи мисли, сякаш се появи огромно количество енергия. Заля ме отвсякъде...сякаш съм я разпилявала с тези мисли, а сега си се върна при мен. Настъпи някаква промяна в мен. Винаги съм се чувствала в нормално състояние на някакво чувствено ниво...приемах себе си като чувства, усещах всичко някъде в областта между сърцето и гърлото, което ме правеше доста нестабилна. Сега сякаш всичко слезе долу, събра се в корема. Не знам защо там. Но имах чувството, че виждам нещата от друга гледна точка, някъде извън чувствата. Сякаш наистина разбирах повече, чувствах се по-заземена от всякога, по-улегнала, по-възрастна. И тези неща не изчезнаха, станах по-концентрирана и знаеща какво искам. Дори и хората спрях да ги приемам на чувствено ниво. За първи път се отворих сякаш повече и бях готова да приема това, на което могат да ме научат. Само това, което ми трябваше. Обаче се притесних за нещо...сякаш хората ми станаха безразлични...Не, не безразлични, но не ме интересува какво правят, не се чувствам задължена да ме интересува...то си е тяхна работа и всеки гледа себе си. Някак се обърнах към себе си, но сега се чувствам като егоист...дори си мислех за помощта...човек не може да я получи, ако няма силата да си я поиска. Дори и да му се даде, той няма да я приеме. Затова си мислех, че човек може да помага, само ако му поискат помощ...От това пък се почувствах още по-голяма егоистка...Но как така ще помагаш на хората?? Ти не си оправил себе си, камо ли да даваш?? И това помагане, въобще не е от чисти чувства...това е егоизъм....един вид си казваш...виждаш ли, аз съм по-добре, по-нависоко от теб...и колко съм добър, че помагам....лелеее, кой като мен...Или помагаш, щото другите са казали, че не можеш да не помагаш - иначе си лош...и го използват за какви ли не манипулации....ако ще, сега за даренията за хората в Азия. Не, не ме разбирай погрешно...аз бих помогнала, но говоря за помощ, когато ти самия мислиш за правилно...а тази помощ е много близка до истината, трудно е да помагаш истински. Трябва да си се освободил от много неща...

Та исках да те питам, а се отплеснах...това егоизъм ли е?? Какво е егоизъм??? Защо трябва да се чувствам виновна, че гледам себе си?? Защо трябва да помагам на другите, когато виждам, че няма смисъл при определени ситуации по една или друга причина?? Къде отиоха чувствата ми ??

А ето още нещо, което си мисля...за будността. Въпросът е в това, да изживееш пълно всяка минута...да направиш най-доброто от дадената ситуация и да се отдадеш напълно, въпреки че знаеш, че като се отдадеш отиваш в единия ъгъл. Но ти знаеш, че си там и правиш съзнателно избора и това точно ми се струва, че е контролираното безумие на Кастанеда....