...не знам защо е утре, но така го усещам.
Тук не става въпрос за нещо в мен, не. Нещо много по-цялостно е.

Някои от другите бележки по темата насочват разговора на там, че всичко е винаги в мен и винаги присъства... от това съм се отказал, слязох от онези върхове на ментала, където си сам и е красиво и си мислиш, че си се слял, но не си! Онази черупка, която се създава при личното търсене вече я няма, какво като си си излъскал обувките и ходиш в прах? Не било прах... не ама да!

Не става въпрос човек да седне в дълбока медитация и да открие, че красотата е в него, разбира се тя е винаги там по върховете на ментала, но в Живота я няма, защото и него го няма..., има една плетка от теории, герои, върхове, медитации всякакви красиви стерилни и косервиращи неща ... виждате ли златния прашец наоколо, Любовта, която е заляла цялата земя и е изпълнила всяко сърце? Сега?
А това, което преобразува праха в златен, вълшебен прашец не е интелекта /който излъскваме в медитация/, не са красивите теории, това е усмивката, естествента Радост, Добротата от сърцето и разбира се Любовта /но каква Любов -- много обширна тема!/.

Красив ден!