хехе, да знаеш, че точно това съм имал предвид.
~~
Според мен, достатъчна частица от нас остава да живее в съзнанието и мислите на поколенията, които идват след нас. И не само като спомен, но и чрез примера, възпитанието, грижата, самото ни общуване в течение на цял един живот.
Чрез завещаните книги, знания, идеи; или пък изживените и споделени чувства, емоции и колко още пропуснати неща.
Не ни е нужно повече.
~~
По-разпространено е мнението, че времето бързо заличава следите на миналото, а поколенията не гледат назад. Но, замислете се, колкото и да ни изглеждат различни, не дължат ли нашите деца почти всичко и на нас самите (не само като родители, но и като общество). Дори техните мисли са отражение на нашите собствени мечти, страхове, пречупени през нови и нови реалности. Но тези реалности са често до игра на възприятията, докато човешката същност е завещана от нас.
~~
И по-скоро, тя никога не е била наша, а е дело на неизброими още наши предци. Ние просто сме приели нелеката участ, да запазим и продължим живота, като също оставим собствена малка следа, която макар и забравена от децата на нашите деца, все така ще бъде помнена от самата природа.
|