Седмица по-късно....

„За светкавиците и гръмотевиците е нужно време, и за светлината на звездите също е нужно време, време е нужно дори и за делата, когато са вече извършени, за да бъдат видени и чути.” - из “Веселата наука” на Фр. Ницше

И друг път ми се е случвало нещо подобно – отивам на работа, Слънцето топли гърба ми, аз го каня да влезе и да просветли душата ми, то се настанява в областта около слънчевия ми сплит и се опитва да проникне във всяка клетка. Постепенно, движейки се отвътре навън, лъчите на Светлината изпълват цялото ми тяло, преминават през кожата ми и аз самата се превръщам в Слънце. Почти. На места тъканта е възлеста и не допуска Светлината у себе си, затова заприличвам по-скоро на таралеж с лъчи...

Сега обаче, за пръв път ми се случва да усещам така образно Светлината в ума си. След срещата с Ламата. Да, изписвам го вече с главни букви, понеже го свързвам със Слънцето и.. Светлината... Сега разбирам, че и двамата сме успели, аз – да отворя прозорците на ума си, той – да внесе чисти идеи. Все пак, тогава имах ясното съзнание за нивото, на което ще се осъществи общуването... Сетих се как в началото на лекцията той задряма /или се престори, че го прави/. Хората наоколо започнаха да се споглеждат смутено, а аз затворих очи и се отпуснах още повече, все едно заспивах... просто исках да Съм на срещата, там, където Духовете се срещат... И после, той през цялото време се наливаше чай. Аз самата го правя през последните два месеца – по подбуди, които не са ми съвсем ясни... Това също трябва да е вид среща...

Светлината наистина е в ума ми. Тъй както земята се разтваря и през огромните пукнатини се вижда огненочервена лава, тъй и съзнанието ми е прорязано от ивици, от които струи бяла Светлина. Тези белези са завинаги, трайни следи, като от прогорено. Те затвърждават всяка Истина, която винаги съм знаела, но съм си позволявала да забравя...

Вече знам защо...

Пламенка Славова