Така, е фокусът веднага ще се измести от Бога, към конкретния човек. Наскоро много мисля по въпроса, че човек в големия процент от случайте не представя учението, а себе си. Учителите знаят това и го избягват. Лахири Махасая, не веднъж е казвал, че той нищо не прави и нищо не може. Така насочва фокуса към Единния, който е истинския извършител, а неговата личност, остава на заден план. Не само при него, при всички е така. Лошото е, че когато човек избегне себе си, устата му се затваря. Това показва, че знанието не е нещо, което трябва да се приказва само за да се покаже човек колко е голяма работа. То е нещо, което трябва да се уважава, защото е живо и духа с него се храни. Човек не си хвърля храната, която яде, на боклука...
Правилата на играта са, когато видиш, че някой се е запътил в обратната посока, да му пожелаеш добър път...той все някога ще се върне, но няма да стане сега, дори и да му кажеш. Всеки сам трябва да извърви пътя си...