Разбира се, че е така!

Ще приведа тук един откъс от моя поне донякъде научен подход.

Препоръчвам ти, ако те заинтересува, да си го откопираш отделно.




В човешкия живот има три ключови момента:


1. Зачеване

2. Раждане

3. Смърт


Към тях бихме могли да прибавим още и два скрити, но също така несъмнени ключови момента:


4. Узряване - когато нещо в организма му дава "заповед" отсега нататък да спре да се развива и расте.

5. Презряване - когато нещо в организма му дава "заповед" отсега нататък да започне да старее и да деградира.


Ако означим тези пет основни ключови момента в съществуването на всеки организъм с поредни нечетни числа, а периодите между тях с четни числа, ще получим следното:


1. Зачеване 2. Оформяне 3. Раждане 4. Зреене 5. Узряване 6. Зрялост

7. Презряване 8. Упадък 9. Смърт


Не е много трудно да се забележи, че точно на тази схема се опира цялата така наречена древна и съвременна нумерология, която се опитва да разгадае и предскаже спецификата на различните периоди на човешката и световна съдба.

От трите явни ключови момента в съществуването ни – зачеване, раждане и смърт - безспорно само един е ясен и се поддава на обективно изследване - раждането.

Що се касае до зачеването, което води до появата на ново същество на земята, едни смятат, че става въпрос за изцяло ново същество, което възниква в момента на зачатието, докато други смятат, че след зачатието започва процес на постепенно свързване и синхронизация на едно вече налично духовно същество с нововъзникналия при зачатието биологически организъм.

Аналогично е положението и със смъртта.

Едни смятат, че с окончателното прекратяване на функционирането на телесния ни организъм настъпва и безусловният край на нашето лично съществуване, докато други са убедени, че починалият човек продължава да съществува съзнателно в някаква непозната нам форма, която ни е напълно недостъпна за обективно наблюдение и изучаване.

Все пак в случая със смъртта ситуацията е доста по различна от тази при зачатието ни.

Имам предвид така наречените "преживявания на умиращия мозък".

Благодарение на новите научни технологии на реанимация на хора, изпаднали в клинична смърт, се оказа възможно да се разбере какви преживявания са имали някои от тях по време на своята временна "смърт".
Предполагам, че сте поне частично запознати с резултатите от тези многократно провеждани в различни страни научни изследвания.

Разбира се, сами по себе си, резултатите от тези изследвания нито доказват, нито опровергават доста неясната хипотеза за "безсмъртието на човека". Но все пак те ни навеждат на някои важни за нашия анализ мисли.

Оказва се, че много от хората, които са имали интензивни преживявания по време на своята клинична смърт, след това рязко са променили характера си.

Те загубват привичния за повечето хора психологически страх от смъртта, като нещо страшно и злокобно и започват да се отнасят като цяло по-положително и мъдро към живота.

Лично аз познавам хора, които бяха имали подобни преживявания и дори не знаеха, че съществуват научни изследвания на тази тема.

Познавам и хора, преживяли тежка автомобилна катастрофа, които по някаква случайност бяха останали живи и дори физически непокътнати. Те описват, как в момента на катастрофата, са били обзети от странно спокойствие и са започнали да се гледат сякаш отстрани. Мисълта, че ще умрат след миг се е появила в ума им като безстрастна констатация.

На всеки, който се е занимавал с древни източни учения, не може да не му направи впечатление медитативния характер на тези състояния.

Може би дори някой ще се досети, че всичко това е подробно описано в тибетската литература и по-точно в така наречената "Тибетската книга на мъртвите", която всъщност не е никаква "книга на мъртвите", а практически наръчник за умиращи хора.

В тази древна книга преживяванията на хората, реанимирани след клинична смърт са описани просто като начална фаза на процеса на умиране. По-нататък в книгата се описват следващите, вече необратими и научно непроверими фази на процеса на умирането.

Нека сега обаче да се съсредоточим на единствения ясен преход – раждането. Преди време бях попаднал в Интернет на една история за разговора между две близначета в утробата на майка си, който много ме впечатли.

Предлагам за начало и вие да се запознаете с нея:


Има ли живот... след раждането?

В корема на една бременна жена растели и се развивали два зародиша. Първият се казвал Мъничето-Вярващ, а другият Мъничето-Скептик.

Веднъж Мъничето-Скептик запитал брат си:

- Слушай, искам да те попитам, ти вярваш ли, че има живот след раждането?
Мъничето-Вярващ отговорило:

- Естествено, вярвам в живота след раждането! То е съвсем ясно - животът след раждането продължава. Нашият живот тук, в корема, е само за да пораснем и да бъдем готови за живота след раждането, да станем достатъчно силни за това, което ни очаква.

Мъничето-Скептик:

- Така ли? А аз мисля, че всичко това е глупост! В същност, никакъв живот след раждането не съществува! Ти, например, можеш ли да си представиш, как въобще би могъл да изглежда животът?

- Не знам точно, но смятам, че там ще има доста повече светлина, отколкото тук. Възможно е да ядем с устата си и може би ще тичаме, и ...

- Това са пълни глупости! Да тичаме въобще е невъзможно, а да ядем с уста - е дори смешно предположение. Ние имаме пъпна връв, която ни храни. Без нея дори е невъзможно да си представя, че има живот след раждането. Пъпната връв - това е нашият живот! Между другото, ти забеляза ли, че тя става все по-къса?

- А аз пък мисля, че всичко това е възможно. Просто светът около нас ще бъде съвсем друг - не такъв, към който сме привикнали.

- Никой и никога след раждането не се е върнал обратно в утробата! Всички знаят, че животът свършва с раждането! И въобще животът - това е едно голямо страдание в тъмнина!

- Наистина, не знам, как ще изглежда животът след раждането. Но във всички случаи ние ще видим нашата майка, и непременно тя ще се погрижи за нас. Това е сигурно.

- Майка?! Ти вярваш в майката? Ха-ха! И къде е Тя според тебе?

- Тя е навсякъде около нас. Ние се намираме и живеем в Нея. Без Нея ние не можем да съществуваме.

- Всичко това са пълни измишльотини и глупости. От тази майка и парченце не съм видял. Също така ми е ясно, че тя по принцип и не може да съществува.

- Понякога, когато сме притихнали и спокойни, можем да чуем, как Тя пее или да почувстваме, как Тя поглажда нашия свят...


В тази оригинална история ясно е очертана стратегията на природата. Във всяка една фаза на съществуването ни, тя ни подготвя за преминаването в следващата му фаза. Ако погледнем „за проба” на сегашното ни съществуване като на подготовка за една евентуална следваща негова фаза, ще констатираме следните любопитни паралели.

Както зачеването не е гаранция за успешно раждане, така и раждането не е гаранция за успешен преход в отвъдното съществуване. Освен това е необходимо определено „технологично” време за оформяне на бъдещия духовен организъм на човека. Ако той умре „млад и зелен”, неговият преход в следващата фаза вероятно ще се окаже несполучлив.

За по-голяма яснота, нека се опитаме да въведем известна конкретика в разглежданата от нас тема. Въпреки нейната хипотетичност, тя ще ни помогне да разберем по-добре стратегията на природата.


За начало ще приемем, че в основата на основните стадии на човешкото съществуване лежи числото седем.

Така например, ще приемем, че човек достига тази ключова точка, която нарекох „Узряване” около 21 годишна възраст. И достига съответно до точката „Презряване” около 42-годична възраст.

Нека не забравяме, че древните гърци са смятали имено периода между 35 и 42 годишната възраст на човека, за негова творческа кулминация или „акне”.

От 42 години нататък организмът навлиза в своя втори стадий на съществуване, който ще приемем, че трае нормално още 42 години. През първата половина от този цикъл, който продължава също 21 години, упадъкът е плавен и става ясно забележим едва през последната му третина – от 56 до 63 годишна възраст.

Що се касае до последните 21 години на съществуване – от 63 до 84 годишна възраст, то тя е свързана с все по-бързия и явен упадък на нашия организъм. Ще приемем, че годините след 84 рожден ден нямат функционално значение и няма да ги разглеждаме.

Според това донякъде условно разделяне на човешкия живот на четири основни фази по 21 година всяка, можем да приемем, че човек е напълно вътрешно зрял, за да премине отвъд около 63 годишната си възраст. От гледна точка на природата не е особено съществено кога след достигането на тази възраст, той ще премине в следващата, отвъдна фаза на своето съществуване.

Колкото логично и правдоподобно да звучат тези разсъждения много неща остават напълно неясни.

Каква е тази нова форма на съществуване, в която евентуално ще се озовем след смъртта си?

И изобщо как изглежда „глобусът” на видимия и невидим космос, в който съществуваме?

Каква е най-добрата стратегия на поведение през тази фаза на нашето съществуване, която да ни подготви максимално добре за прехода ни към неговата следваща фаза?

В случая съвсем нямам предвид позоваването на всевъзможни, поне приживе напълно непроверими, религиозни, окултни и други хипотези за отвъдния живот.

Доколкото ми е възможно, ще се опитам, без да напускам здравата основа на нашия досегашен опит, крачка по крачка да отговоря в най-общи линии на тези три въпроса.

Надявам се, че по този начин да допринеса за изграждането на един нов, напълно трезв, рационален и научен по дух подход към основните загадки на човешкото съществуване.

Що се касае до многобройните и често доста несъвместими помежду си религиозни, окултни и други схващания за света, предлагам засега ние да ги поставим в скобки – т.е. да отложим тяхното разглеждане за един доста по-късен етап. Поне засега ще се съсредоточим единствено върху основните и неоспорими характеристики на човешкото съществуване и на съществуването изобщо.

Така например на всички нас ни е известно, че след раждането си човек забравя напълно за своите преживявания в утробата на майка си. Изследванията на мозъчните вълни на нероденото още бебе доказват, че през последните месеци преди раждането си то води един крайно интензивен психически живот. В това няма нищо учудващо, защото неговата нервна система е все още непрекъснато свързана с тази на майка му.

Така или иначе раждането като основен преход в живота ни е последвано от пълна амнезия за този период от нашето съществуване.

Възниква въпросът дали амнезията не е основна характеристика на всички подобни преходи в съществуването.

Така например древните гърци са вярвали, че когато човек умре, не след дълго му се налага да пресече реката на забравата – Лета и да пие от нейните води. А който пие от тези води, той напълно забравя за предишния си живот тук на земята...

Също и на душите, на които предстои да се въплътят на земята, се налага да пресекат тази река на забравата и да пият от нейните води. И съответно да забравят напълно за своя живот преди раждането си в нашия свят.

Този древен мит се основава на предпоставката, че личната памет е нещо съвсем различно от самото съществуване на индивида и поради това понякога, дори и в този живот, може да изчезне почти изцяло. Съвременната психопатология нарича именно това състояние на частична или пълна загуба на паметта амнезия.

Най-известна е така наречената ретроградна амнезия, при която човекът губи паметта си за събития, които са се случили преди определен инцидент, дезорганизирал работата на главния мозък - например удар по главата. Въпреки че подобни амнезии най-често са само временни, те могат да бъдат изключително широкообхватни. Загубата на паметта може да се простира назад с часове, седмици и дори месеци преди момента на нараняването.

Днес със сигурност знаем, че паметта и мисленето като психични функции са неотделими от дейността на главния мозък, който пък от своя страна окончателно престава да функционира с настъпването на физическата смърт. Поради това предположението на древните гърци, че след приключването на процеса на умиране човек изпада в пълна амнезия, изглежда напълно основателно.

Остава обаче неясно защо древните гърци са смятали, че лишените от тяло, памет и мислене починали хора все пак съществуват?

Както древните гърци, така и древните римляни са правили рязка разлика между индивидуалността и личността (персоната) на човека. На латински ‘individuus’ означава ‘неделим’, а ‘persona’ – ‘маска’ или „роля”. В античния театър всички роли се играели от актьори-мъже. Те говорели чрез маски, изобразяващи техните герои и героини като всеки от тях изпълнявал по няколко роли едновременно.

Погледнато по този начин всеки от нас също променя редица маски в живота си една след друга: бебе, малко дете, юноша/девойка, млад мъж/млада жена, зрял мъж/зряла жена, старец/старица и т.н. Освен това ние едновременно играем различни социални роли: на съпруг/съпруга, син/дъщеря, баща/майка, брат/сестра и т.н. Нашата личност, нашите маски, нашите социални роли непрекъснато се променят, но зад всички тези маски, ние винаги си оставаме все ние.

За да разберем как са гледали на живота древните мъдреци е изключително важно да осъзнаем тази наша фундаментална двойственост. И особено да се запитаме дали всеки от нас не представлява уникален индивидуален (т.е. неделим) непрекъснат поток на съзнание, който стои зад всички свои маски и роли и се изявява чрез тях?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите