Причината да не се разбираме понякога с теб е проста.

Ти все още си въобразяваш, че Адвайта говори за някакви цели във времето - трябва да разбереш това или онова, да постигнеш едно или друго.

И съответно да доказваш, че именно ти си го разбрала правилно, а аз не, че Нисаргадатта го е постигнал, а аз не и т.н.

Но ако аз съм вечен по природа, тогава каквото и да разбера или постигна, от това няма да стана по-вечен, нали?

И обратното - не е възможно по никакъв начин да направя вечно това в мен, което не е вечно по самата си природа.

Разбирането, постигането на каквото и да е предполагат време, през което аз, неразбиращият най-сетне да разбера, аз, непостигналият най-сетне да постигна.

Но аз винаги съзнавам, че СЪМ и никога, че НЕ СЪМ.

«Аз съм» е несъмнено.

И то няма да стане по несъмнено за мен, защото го е казал Нисаргадатта или който и да е друг.

«Аз съм това или онова» предизвиква съмнение. Мога да си въобразявам, че разбирам нещо, а да не съм го разбрал правилно, мога да си въобразявам, че съм постигнал нещо, а то да не е така.

Но поне това, че аз си въобразявам е несъмнено, защото ако аз не съм, ако мен ме няма, не би имало и кой да си въобразява тези работи.

Ето защо няма нищо по-безсмислено, нищо по абсурдно от това, да се стремиш във времето към неща отвъд времето.

Да действаш, да мислиш и да говориш е едно и също.

Да се самовглъбиш в медитация не означава да изпълняваш някаква специфична практика, чрез която да постигнеш някаква конкретна цел или мечтано състояние.

Достатъчно е просто да утихнеш вътрешно, да спреш, да замълчиш, но не насила, тъй като някой бил казал, че "така трябва", а единствено защото ти самият си разбрал, че няма нищо по-първично, нищо по-естествено, нищо по-неизмеримо, нищо по-блажено от тишината, от безмълвието, от необятния простор.

Тишината винаги е налице, дори когато ние я изпълваме с всевъзможни шумове. На повърхностно ниво ние различаваме шума от тишината, говора от безмълвието. Но дълбоко в нас винаги цари тишина, винаги е безмълвно, винаги е безвремие. Това е нашата истинска природа и тя винаги, абсолютно винаги е налице, независимо дали ние на външен план се радваме или страдаме, постигаме целите си или не, разбираме правилно какво е Адвайта или не.

Тук няма нищо за разбиране, нищо за постигане, тук вечно цари изпълнен с първична жизненост блажен покой.

И това най-безценно съкровище неизменно се намира в абсолютна пълнота във всеки един от нас. Точно както всички ние външно съществуваме в необятния космически простор.

И външният, и вътрешният безграничен простор е ничий и никой никога не може да ни го отнеме.

Но заслепени от своите малки лични преходни цели и активности, ние просто не им обръщаме внимание. И после се чудим защо сме вечно неудовлетворени и все жадуваме да постигнем нещо повече - удоволствия, пари, власт, познания и дори "истинско" Просветление.

Това, за което пиша тук, е изключително просто. За мен дори очевидно.

Ако някой от вас обаче, все пак държи на авторитети, може да го откриете и в словата на Лаодзъ, на Кришнамурти, на Рамана, а също и на още много други хора с широко отворени навън и навътре очи.

Но нима е нужно някой друг да ви покаже това, което никой никога не е крил от вас, което винаги се намира пред вашия външен и вътрешен взор?

Нима наистина вярвате, че цялата тази необятна видима и невидима вселена, този бездънен космически океан е частна собственост на няколко големи риби, все едно как се наричат те - Буда, Лаодзъ, Исус, Мохамед, Руми, Рамана, Кришнамурти, Нисаргадатта или Шибенду?

Нима наистина не усещате, че и сега, когато четете тези редове, вашата малка лична лодка се намира на повърхността на един необятен безвременен океан, който е вашата вечна и непостижима истинска природа?

Достатъчно е само един единствен път, дори просто за миг да усетите това, за да забравите завинаги за всякакви лични и преходни "духовни" цели и постижения.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите