Никога не съм се съмнявал в остроумието ти, мила mian
Но аз определено не съм откачен.
Може би мъничко, ама съвсем мъничко съм просветлен, но само толкова.
Както предполагам и ти, но малко повече от мен - нали си дама.
Майтапът настрана, но наскоро ми се наложи да обяснявам в клуб "Окултизъм" смисъла на мое основно послание:
Ние не можем да умрем, защото просто никога не сме се раждали.
Това е краткият вариант на посланието ми. Пълният му текст гласи:
Това, което се ражда, рано или късно умира.
А това, което никога не се е раждало, никога не може и да умре.
Ние не можем да умрем, просто защото никога не сме се раждали.
Преди два месеца водих кротък дружески спор с моя идеен опонент Брахман в клуб "Окултизъм".
Брахман мило ме попита:
Що за чудо е просветленият човек в твоето болно съзнание? Какви фокуси прави, какви маймунджулуци, за да не го определяш като СКУЧЕН?
Един въпрос още? Ти да не си същият "търсач" който пише фермани за Нирмала Дембелска? Защото ония имаше цаката да отказва да отговаря на неудобни въпроси и да се прави на ударен когато го питаш нещо.
Естествено и аз му отговорих по същия мил и любезен начин:
Ти си скучен, не защото не правиш фокуси и маймунджулуци, а защото твоят свят е беден, самотен и скучен като теб самия и в него цари полумрак.
Какво друго е необходимо за Пробудения освен винаги да съзнава, че живее и ще продължи да живее завинаги - все едно в каква форма и дали ще си спомня един ден кой е бил някога или няма да си спомня - в една необятна и безвременна вселена, изпълнена с най-невероятни възможности и чудеса.
Вътрешен мир, извиращ отвъд времето и съвършена яснота на разбирането, каквато имат обикновено само децата преди да проговорят.
Разбра ли ме?
Съмнявам се...
Но поне други, които четат нашите диалози ще ме разберат.
Точно тогава Брахман, подобно на теб, реши да ми зададе съкрушителния въпрос:
Преди да коментирам да те питам.
Ти казваш: Ние не можем да умрем, защото просто никога не сме се раждали.
Сега ми кажи този който пише твоите постинги той ще умре ли? Раждан ли е?
Признавам си - добър и точен въпрос!
Ето и моят отговор:
Многократно съм обяснявал тук, че битието, живота, вселената са вечни. И доколкото аз не мога да съм проява на нищо друго, освен на самия живот, аз също съм вечен.
Като форма на проява на този вечен Живот аз естествено съм преходен. Известно е дори, че цялото тяло се обновява изцяло до последния атом за около седем години. Но за щастие това мое вече забележимо остаряващо и деградиращо тяло относително скоро ще прекрати завинаги своето все по- затруднено функциониране.
В основата на личността ми стои паметов процес. Някои хора получават амнезия приживе, други си губят паметта поради склероза. Но окончателното, естествено и пълно угасване на паметовия процес настъпва едва след смъртта.
Животът обаче не мой, а първичен, вечен. Той е поле, а не вещество. И затова вероятно ще се изяви отново в друга външна форма, причинно свързана с предишната.
Каква? Кога? Къде? Това слабо ме интересува. Защото вече отдавна не се отъждествявам с моята ограничена и преходна личност, а със самия вечен Живот, проявяващ се чрез нея.
Само по себе си това пълно доверие в Живота е такова благо, че никакви други външни и преходни блага не могат да ме впечатлят, освен повърхностно и за кратко.
За чест на Брахман ще кажа, че той предпочете да не коментира моя отговор.
Много ми се иска да вярвам, че казаното от мен го е накарало да погледне по нов начин на загадката на своето собствено съществуване.
Ние не можем да умрем, защото просто никога не сме се раждали.
|