Бяла завист ме обгръща
за танца ти със тишината
душата ми е буря съща
изгаряща от самотата.

Във този свят така огромен
побрал във себе си съдби
на цветя,животни,хора
самотата още повече боли.

Какво ли щастие да изживее
капчицата сутрешна роса
щом тя е отделена
и изгубена в света?

Когато знае за зова на океана
и за безкрайната любов
сама ли е-сърцето жива рана
изгаря със копнеж и зов.

Но някой ден ще се разтвори тишината
ще я приеме в прегръдката си бяла
всичко ще танцува в светлината
капчицата у дома се е прибрала.


------------------------------------------------------

Никой нищо не знае освен позналите, а пък те не искат и да знаят.