Здрасти Миро, благодаря за мнението.
Тъкмо зададох въпроса и не след дълго получих един отговор, на когото смятам да се доверя. Не от някой друг, а от себе си Интересно как първо добре трябваше да го формулирам добре и напиша, та чак тогава стана работата. Поучително
Ясно, че питам за втория подход, като не се наемам да го определям по никакъв начин.
Та, не е нужно човек нито да си затваря очите пред Смъртта и възможните "катастрофи", нито пък съзнателно да ги предизвиква.
Еми същността на въпроса ми беше точно това: доколко наистина може човек да предизвика събитията, симулирайки ги. Ти на кое викаш съзнателно предизвикване?
За момента здравословното за мен е не да си представям в детайли разни неприятни за мен неща, а да улавявам емоцията която ги съпровожда, като най-често говоря за страх, погнуса, високомерие и т.н., да не изброявам Същото важи и за т.нар. положителни емоции, те също ще бъдат подложени под наблюдение. Защото при мен развитието на емоцията чертае въображаемото събитие. Всичко това на час по лъжичка, без да напъвам, че и без тва емоционалната ми сфера е доста наранена. Защо тези неща са приятни или неприятни може много да се говори, но без файда. Едва когато станат наистина без значение, тогава ще имам право да философствам, а пък тогава за какво ще ми да да ги нищя А и поне до сега всяко 'зло' е било за 'добро' ;)))))
Така както раждането на дете е проява на Божията милост /то кое ли не е/, така и смъртта му е проява на същото може би. Има ли смисъл да си представям смърт, като че ли тя не е била предварително предопределена. Както раждането може да бъде в съзнание без страх, така и смъртта, блажени са тези които го могат.
Колкото до мислите, не вярвам да мога да мина отвъд нещо, преди да съм го опознала. В тая връзка, ще си имам интересни години, докато бръкна тук и там, и по-надълбоко и още по-надълбоко. До места където умът ми само насън стига засега. Не мога да обърна гръб на нещо, което не познавам, щото то най-вероятно ще ме изненада изотзад