|
Като цяло за делене между мен и брат ми не мога да говоря, но някои неща са ми познати.
Преди да кажа кои неща, да уточня, че може би и ти не си обективна, може би преувеличаваш или представяш едностранчиво обстановката. Човек, като е обиден и пристрастен, рискува да сгреши, защото е трудно да се погледнеш отстрани.
Познати са ми например упреците, че си злобна по характер и лоша сестра, щото трябвало да се подкрепяте (пък аз с моя брат съм минимизирала контактите ).
И още:
"той не мислел лошо, той просто не си премислял"
Брат ми, когато бяхме ученици, че и по-късно, гледаше на мен с нещо като присмех - като на задръстена и смотана или нещо такова. Доста недотам справедливи бъзици и упреци съм изяла, а съм докачлива. Ама бъзици и упреци за какво ли не - от това, което правя, до това, как изглеждам и каква ми е походката.
Върхът беше, когато в 9 клас бях несподелено влюбена в един съученик и си водех дневник, в който си изливах чувствата. Криех го в гардероба - криех, не просто оставях. Детенцето - шестокласник по това време - ровеше в моя гардероб, намираше, четеше и се подиграваше (наложи се да си нося дневника в училище с мен). Бях писала в същия дневник и за един учител, че ме кефи - не че съм била влюбена в учителя, поне не осъзнато, то в двама едновременно е по-трудно все пак, но брат ми измисляше шегички от типа, че учителят се обадил да пита дали не си е забравил жартиерите при мен, а със съученика колко ме е бъзикал, няма да разправям, но с учителя беше по-гадно.
Та с две думи - обяснявах на нашите, молех ги да ми направят ключалка на гардероба (братчето ми идеше буквално да го потроша от бой, но трудна работа, щото е било сигурно вече високо почти колкото мен, и си оставах с безсилния яд) - и получавах само един недотам загрижен отговор: "То детето не разбира".
Е, нещо такова ще да е и за 20-годишно детенце. И то не разбира, нищо лошо не мисли... Между 12 и 20 години на детенцето няма особена разлика за родителя, предполагам.
"почнах да се замислям тя изобщо направи ли си труда да вникне в ситуацията"
Предполагам, че не могат да вникнат, дори да искат. То не е до труд - или вникваш, или не, виждаш нещата по един начин или по друг.
Както казах, не са ни делили по принцип, не мога да се оплача от различно отношение, освен в един по-сериозен случай. Когато вече бяхме възрастни и двамата, аз работех, той завършваше университета, му предоставиха отделно жилище. Няколко години преди това бяха дарили апартаментите на нас, като си запазиха право на ползване - този, в който живеехме всички, беше за мен, другият, който се даваше под наем - за братчето. В един момент разбрах, че в другия апартамент - свободен от наематели към момента - брат ми и приятелката му се нанасят другата седмица. Допускам, но не мога да съм сигурна, че от мен се е крило до самото нанасяне, за да не вдигам излишен шум, щото ясно, че и аз ще искам.
За мен най-справедливото беше, щом наемът не им трябва - да се дели между двамата и всеки да си наеме отделен по-малък апартамент. Ма не можело да се наеме малко жилище с половин наем за голямо - ми като не може, всеки ще си доплаща наема от собствените доходи, не е трагедия нещо.
Е ми виках, кряках, ревах, вдигах скандали - без полза. Отговорите бяха няколко типа:
- "Ти значи искаш ние да умрем и да останеш да се шириш тук сама";
- "Намери си мъж с апартамент";
- "Ама то е по-хубаво при нас, ние да ти помагаме";
- "Кой ти е казал, че трябва да се съобразяваме с твоето мнение" (никой, така е);
- "Колко време взимаше и заплати, и ДМС - ако толкова си искала, щеше да излезеш под наем" (тва братчето; заплатите и демесето към 2003 г. бяха от порядъка на триста и няколко лева общо).
Молех им се да ми направят баня в мазето, за да се нанеса там поне относително самостоятелно. Обещаваха уж - ама малко като "татко ще ми купи колело".
После смених няколко работи в различни градове, накрая се върнах в родния и си купих с кредит боксониера, и така приключих въпроса. Даже е по-добре, че не ми обзаведоха мазето - имам пълна самостоятелност далеч от погледи на майки и предишни съседи. ;)
И да тропаш с крак, и да обясняваш, и да призоваваш към вникване в ситуацията - не става. Тва е положението. Няма вникване. Не че искат да ти е гадно - просто не виждат защо се оплакваш, като грам не си ощетена - та те са толкова естествени нещата, как може да ги схващаш другояче. Ето - брат ти има нужда от помощ, само на 20 годинки е, а при нужда всяка сестра ще приеме брат си в своята квартира, кво и струва - нищо, нали досега пак заедно са живели.
В моя случай, предполагам, пак така е било - че къв и е проблемът да живее с нас, досега къде е живяла, от капризи и завист го прави, а не че има нужда.
Редактирано от MupaM на 11.12.12 13:23.
|
Re: Деленето на децата [re: ПУХЧЕ]
