Здравей, Алиса.
От самота не ме е страх, дори напротив. Мисля че тъкмо това ми трябва, не точно самота, а по-скоро самостоятелност. Защото дори и да не съм сама в тази ситуация, фактически съм по-самотна и отвсякога.
Много правилно си преценила - не, наистина нямам почти никакви приятели останали вече. Един единствен човек, на който мога да споделя това е бившият ми приятел. Единствения човек, който за всичко и винаги ме е разбирал и подкрепял. Не искам да притеснявам и семейството си с моите проблеми, тя и без това майка ми за всичко се притеснява десетократно, че и повече. А и сме далеч един от друг, така че тях изобщо не искам да ги тормозя и товаря с моите проблеми.
Преди може би 2 години и малко повече, след поредица кавги, веднъж изтрих, ама абсолютно всички телефонни номера от телефона си. След една друга кавга, той ми беше взел картата и докато се борехме за нея, накрая се счупи. Така и се сбогувах с 90% от хората, които познавах. Защото дори и аз да изтрия номерата им, те така или иначе рано или късно щяха да се обадят. Но вече нямаше карта и така се сдобих с чисто нова с единствено на семейството ми номера. Повече не записвам там номера, опитвам се да ги помня. Да си правя асоцияция с цифрите и така.
Слаба и зависима съм, знам. Много повече от бездомно кученце или коте. така е. И пак сама съм си виновна че съм го допуснала.
Имало е много обещания, опити за промени. Но всичко се е връщало по старо му рано или късно. Наистина ми е трудно да обяснявам едностранчиво, защото и аз съм много виновна за това което стана. Затова и ми е гузно и съвестно. А и той не е лош човек, просто човек с проблеми. Но пък на мен живота ми е един. И просто не мога да си представя докога мога да живея така без да полудея. Не го пожелавам на никой да попадне в подобна ситуация.