Жената днес

Кара ми се жената. Откак се е съмнало, все мърмори, все нарежда:
- Какъв човек се извъди, казва, та не помисляш мъничко поне за мене. Колко пъти съм те молила и напомвала да ме абонираш за списанието "Жената днес", а ти сякаш без уши си останал. Виждаш, казва, че като се върна от завода, захващам къщната работа и не ми остава време не да изляза, а през прозореца да погледна даже. Отскочи ей сега до пощата, докато ти огладя ризата, и свърши тая работа, че срокът изтича. Я Тана Венковата го получава с години вече, Сийка инженерката - също, Лалкиното Доче - също, лелината Софка - също; всички жени, кажи-речи, са се абонирали, само аз не. Направи ми тая малка услуга най-после, та и аз да разбера, че мъж имам.
- Нямам дребни, казвам.
- Като нямаш дребни, ще дадеш едри и ще ти върнат хората.
- Едрите са в спестовната каса, казвам, но са на чуждо име записани.
- На ти тогава два лева, казва, облечи се и върви.
Взех двата лева, братче, но нали беше по аперативно време, щом ги поех, яви ми се видение във вид на мастика и кисели краставички. Тръснах глава да го прогоня, а то се заковало напреде ми и не мърда.. Забързах към пощата, а видението пред мене и не ме води направо, а извива, знаеш, накъм аператива и аз по него. Не щеш ли, на туй отгоре до самата врата се срещаме със стария си приятел и боен другар от село Кольо Бабака.
- Хооо! Охоо! Как си, що си, какво правиш, къде се губиш и така нататък.
- Влизай, казва, влизай да се почерпим за добро виждане.
- Бързам, бързам, имам работая на пощата.
- Каква е тази бърза работа, казва, на телефона ли? Да не е умрял някой от вашите.
- За умряло, казвам, нямам късмет. Жената, жената ще абонирам за едно списание, а днес изтича срокът.
- А бе влизай, казва, да се абонираме двамата най-напред, че после ще мислим за жените. Имам да черпя, казва, ида от говеждия пазар. Продадох едно малаче.
Влязохме, братче, поръча той веднъж, дваж, мастиката се оказа превъзходна, краставичките на високо равнище и като така трябваше и аз да почерпя. След това той пак, аз пак, докато отиде и абонаментът, и скритите в задния ми джоб няколко левчета. Наредих я, значи, както трябва, разделихме се любезно с Бабака, тръгнах си аз за в къщи и си мисля как ще се разправям с жената днес за "Жената днес".
Влязох тихо и скромно в кухнята, а тя:
- Нареди ли я, свърши ли я?
- Веднага.
- Как веднага? В 11 часа излезе, връщаш се в 2 и казваш веднага.
- Искам да кажа, че щом излязох, и веднага на пощата.
- Не знам, но доста си се напарфюмирал.
- Е, една мастичка само ме почерпи стар приятел.
- По носа ти познавам, че не е била една.
Както и да е, този ден мина сравнително спокойно, мина и другият и третият, и току изтече месецът. Ами сега? Тия дни трябва да се получи списанието, жената ще го очаква. Припнах към вестникарската будка, купих един брой, адресирах го, лепнах му една унищожена марка и го пуснах в нашата кутия за писма. Нейсе, мина този месец сравнително леко, но след това, братче, като се хукнаха ония дни от следващия, тичат ли, тичат и дорде туй-онуй, изтъркаля се и той. Бягай пак към будката за новия брой - няма, продали го. Ами сега? Че тук ли, там ли, пък го откраднах от градската читалня и го адресирах на жената. Третият месец как изфуча като на щафета, не забелязах. Минали се два, три, пет дни от новия, жената ме гледа в упор и търси отговорност.
- Че зная ли, казвам, защо се бави? Българска поща, кой знае къде са го затуряли или загубили. Ще ида, казвам, да ги наругая и да проверя.
Излязох, братче, спрях се до пътната врата, хванах се с две ръце за тиквата и си думам:
- Ами сега къде да се запилея, къде да търся новия брой?
Понеже и други като мене задигали вестници и списания от читалището, прибрали и ги давали само при поискване от читателя, в будката отдавна били продадени, сетих се, че и Софка лелина го получавала, та отидох да поискам нейната книжка уж за няколко дена само.
Даде ми я момичето, малко поомачкана беше, но я почистих, надписах я пак, лепнах и унищожена марка и я пуснах пак в кутията за писма. Отдъхнах си пак, братче, но не бе задълго.
Това беше завчера, значи. Тази сутрин подреждах дървата под сушината и чувам глас:
- Како Ленке, како Ленке, дойдох да ми дадеш списанието, че щях да си вадя кройка.
- Кое списание ма, Софке?
- Че новата книжка на списание "Жената днес". Онзи ден бате Марин я взе, че ти трябвала замалко, та дойдох да си я прибера.
Като чух тия думи, братче, глътнах си езика моментално, измъкнах се на пръсти като невестулка из задния двор, заклатих се из града като отровен и не зная как как ще се прибера вкъщи и как ще се разправям с жената днес, с жената утре, че и през цялата година.