Допускам, че някъде в бъдещето в някоя вулгарна българска версия на Библията ще пише, че Исус е нахранил 5000 души с два sms-а. Нищо екзотично няма в една подобна хипотеза, текстът на Светото писание е видял какви ли не версии, намеси и размествания. А пък в религиозното съзнание на българина идеята за чудо не преминава отвъд представата за преживящ пред телевизора си човек с джиесем в ръка и с кристална съвест, взрян в деколтето на певица със спорна визия, манталитет и талант. Тук чудото се състои най-вече в чистата съвест и в чудотворната причинно-следствена връзка между напълнените очи на зрителя и напълнените стомаси на сираците.
Това е матрицата, по която се организират и продуцират всички благотворителни кампании у нас, независимо кои са инициаторите. За няколко години, между сълзливата до неприличие инициатива с картичките “На сираче хляб не се отказва” и последното веселяшко шоу на бТВ “Великолепната шесторка” милосърдието прерасна от читалищна самодейност в мегаиндустрия. Индустрия, която компании, политици и медии експлоатират чисто и просто за реклама и всякакъв вид печалби.
Механизмът, по който се провежда една подобна кампания, е идиотски прост. Умиляваш зрителя с репортажчета за глада, мръсотията, студа, физическото страдание, унижението, отчаянието, самотата или безнадеждността на болни, увредени, захвърлени, изнасилени или малтертирани деца, бременни жени или стари хора (от всичко това обаче в малки и добре премерени количества, за да не секне апетитът на зрителя и ищахът му да се забавлява), съобщаваш му колко щедро, благородно и възвишено ще постъпи, като си прати левчето, и пускаш шоуто да върви.
Колко удобно, нали! Да си купиш индулгенциите, да успокоиш наченките на угризения и едновременно с това да поласкаеш егото си с един-два есемеса. Най-честият контрааргумент в подобни случаи е: “Какво толкова, нали ще се помогне на горките дечица. Има добри хора, вижте колко много пари се събраха!”
Няма нищо лошо в събраните пари, но на никакви дечица не се помага по този начин. Напротив, чудовищният модел се възпроизвежда отново и отново. Първо, нали същите тия просълзени зрители на другия ден ще подминат безгрижно или с погнуса просещите деца, кварталните идиоти, клошарите.
Целта на последната тв кампания е да се построи дом за децата от Могилино. За всеки българин, който напоследък е купувал недвижим имот, е ясно, че колкото и пари да се съберат, те няма да стигнат кой знае за какво. Освен това децата имат нужда не от нов дом, а от нова политика. Те не трябва да живеят в куклена къща някъде по джендемите, а в градовете, заобиколени от човешко внимание и искрен интерес. Ще заприличаме на нормална страна, когато някое момиче с умствено увреждане ви поеме палтото в гардероба на Народния театър, когато видите младеж със синдрома на Даун да мете коридора на КАТ, когато в трамвая направите място на някой малък аутист, нарамил виолончело, а пък по катерушките в парковете до вашите деца се забавляват групи от малчугани с видими несъвършенства. Това не става с есемеси, шоупрограми, журналистки в дълги рокли, сълзи и сополи, а с публицистика, възмущение и последователност. Зрителите не трябва да бъдат доведени до умиление, те трябва да бъдат доведени до катарзис.
Даваме ли си сметка какво се случи всъщност? Една британска журналистка засне документален филм за един български дом с умствено изостанали деца, отглеждани по-небрежно и от добитък. (Едва ли пък точно британците не знаят как се прави шоу?!) Той беше излъчен няколко пъти от британската национална телевизия, в резултат на което британските граждани бяха потресени, разгневиха се и поискаха от британския министър-председател и Европейската комисия да вземат незабавни мерки за прекратяването на това безобразие в България. У нас обаче Българската национална телевизия не само че не е заснела нещо дори бегло напомнящо този филм, но дори не го и излъчи. Българските граждани не са потресени и разгневени. Те се умиляват, те се забавляват. Те не искат да спре с това безобразие. Те пращат есемеси, докато се вълнуват от неосъществените певчески амбиции на една телевизионна водеща.
Ако сте обърнали внимание, филмът на Кейт Блюит не се казва “Изоставените деца в с. Могилино”, а “Изоставените деца на България”. Във всички социални домове, все едно за деца или за възрастни, положението е сходно. Просто защото българите изоставят децата си. Въпросът е не да се помогне да децата в Могилино, а изобщо на децата в институциите.
Тази ялова и безсмислена сантименталност се пренася върху всички проблеми в държавата. Пускат ни репортажи за доведени до отчаяние бащи, които всекидневно гледат децата си, измъчвани от болка, защото нямат необходимото лекарство. Въпросът е не колко есемеса са нужни, за да се купи лекарството. Въпросът е защо детето не си получава лекарството, кога ще го получи и кой ще бъде уволнен, защото не го е получило. Не е вярно, че няма пари. Има пари, но се харчат по престъпен начин. От 10 ноември насам бюджетът за здравеопазването е нараснал многократно в твърда валута. Дори и да не беше нараснал, пак има пари за всичко. Само по Коледа за коктейли, позлатени писалки и тефтери държавните институции изхарчват бюджет, с който могат да изхранват две години всички сираци в държавата или да купят лекарства за поне половината хронично болни деца. Това е истината. Но всъщност на кого му пука! Нали шоуто трябва да продължи.