Коремът ми е обладан от пареща болка. Кожата страда – сякаш хиляди иглички са се забили в нея и се въртят бавно забивайки се все повече. Погледът ми търси спасение, но се спира единствено на стойката на системата. От банката с течност, гръмко наречена водно-солеви разтвор на минерали, се отцежда капка, пльосва в резервоарчето на системата и след секунда се спуска по маркучето за да се влее във вената ми и да ме жигоса с изгарящата си същност.
Пльок – игличките се разпростират като паяжина. Пльок – завземат нови територии от тялото ми. Пльок – няма ли кой да изстърже тази болка?
Сякаш въздуха е пълен с отровен дим, който влиза през пресъхналото ми гърло и прави дишането болезнено. Вдишвам. Въздуха изгаря гърлото, прави язвички по пътя към дробовете и ги взривява. Задържам дъх и болката намалява. Облекчава ме до толкова, че се отказвам да вдишам пак.
Очите ми започват да виждат негативно – слънчевата светлина става искрящо черна, униформата на приближаващата се сестра е ужасно неприятен сив цвят, косата й и зъбите са гротескно черни, само зениците блестят в жестока белота. Виждам как ръката й замахва, забива следващата игла и в без това изгарящата кожа на бедрото ми, просъсквам.
Чернота.
Празнота.
Безпаметност.

Сънувам.
Сънувам, че съм легнала по корем и съм прегърнала възглавницата. Мъжки устни се приближават бавно към сгъвката зад коляното. Странно е, нали? Не виждам лицето, но знам, че устните са ми познати. Докосването им донася успокоение на настръхналата ми душа… Чувството е като…. Представете си да се борите със студения февруарски вятър и въпреки, че се опитвате а спрете достъпа му до топлината на тялото ти, той прониква през миниатюрни дупчици и кара кожата да настръхва и мускулите да се свиват. Изведнъж влизате в топла стая и въздъхвате благодарствено – тялото се отпуска, поема топлината и носи спокойствие из почти колабиралите вени.
Ето това изпитвам и аз след целувката на устните.
А те пътуват сантиметър по сантиметър нагоре и оставят след себе си кладенчета топлина, които затоплят кожата и се вкопават навътре в мускулите.
Измърквам от удоволствие. Устните вече търсят пулса по врата ми, разхождат се по лицето към слепоочията. Усещам дъха в ухото си, прошепва ми нещо, напрягам слух…
- …ърни се!
„Обърни се”? – иска ми се да попитам, но устните ми са пресъхнали, отказват да се отлепят и да изкажат дума.
Изведнъж докосването се разтваря във въздуха.
НЕ! Искам да изкрещя и отварям очи.
Надвесилата се над мен сестра е възвърнала нормалните си цветове – престилката й е бяла, косата – руса, очите – тъмни. Но съм й ядосана, че ни е прекъснала и изръмжавам злобно:
- Не сънувах ТОЧНО теб.
- Върна се – усмихва ми тя се нежно.
„Хм, сарказмът ми никога не ме напуска, драга” – изръмжавам на ум. Виждам я как се отдръпва и се оглеждам.
От ляво един монитор рисува крива, до него мига сърце, разни цифри се сменят... „Доктор Грийн, имаме синусов ритъм” – засмивам се на ум. Слънцето явно се е скрило, защото луминисцентната лампа на тавана разпръсква мъртвешка светлина.
Поглеждам в дясно - на стойката за системите е закачен надпис. Опитвам се да фокусирам буквите, затварям за кратко очи, събирам сили и ги отварям пак. Взирам, се, буквите започват да добиват очертания…
А….
AЛЕ….
АЛЕРГИЧЕН.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите