|
Пътя, по навигационната система, е някакви си 254км, което си е 2 часа път, ако не се брои зверското задръстване, в което попадам в Будапеща. Независимо, че улиците им са с по три платна, колите пълзят като охлюви след паша. Докато се измъкна от града минават ценни 50 минути.
Магистралата е с две платна, което реално представлява едно платно за ТИРове и едно платно за леки коли. Честно – толкова ТИРове не съм виждала през живота си и решиш ли да отстъпиш лявата лента на някой джигит, след това измъкване измежду камионите няма.
Колата обаче, rent-a-car Опел Астра с разочароващите 1.4, се държи стабилно и поддържа 160км/ч без да тормози двигателя. Липсва ми компания, но пък се радвам, че съм предвидила няколко CD-та за да не се налага да слушам унгарски радиостанции.
Въпреки това шофирането Будапеща-Виена се оказва занимание самотно.
На връщане вече я няма екзалтираността от карането с нова кола по прав път без ограничения и хич не ми е кеф мисълта, че трябва да пропътувам над 200км. Количеството ТИРове въобще не е намаляло, нищо, че сега се движа в обратната посока. Но пък и сърцето юнашко не трае да се движи със стотина километра в час като може и с повече.
Така че настъпила педала на макс, стиснала здраво волана и вперила очи в пътя, се боря с оставащите километри.
Естествено хвърлям и погледи на огледалата, най-вече на това за задно виждане, защото не искам някой джигит да ми се качи на врата.
Забелязвам, че вече 15 минути един фолксваген се движи зад мен. Започвам да го наблюдавам по-често, за да преценя дали иска да ме задмине или не. Поглеждам пътя, поглеждам огледалото, поглеждам пътя, поглеждам огледалото… Номерът е унгарски, което не ме учудва, защото вече съм на територията на Унгария. Определено е мъж, но не мога да го фокусирам добре, защото трябва да си гледам пътя все пак, а и носи тъмни очила.
Но виждам, че се е отпуснал удобно (а не е от онези обгърнали волана сякаш от това зависи живота им). Е, не е като мене да клати глава в такт с баса, но ми става любопитно каква музика слуша.
Един ТИР прекъсва мислите ми и ме съсредоточава в шофирането до толкова, че изпсувам на ум. Много са ми интересни когато единия ТИР кара със 100км/ч, а другия – със 105. В един момент естествено втория (в случая с румънска регистрация) трябва да изпревари първия, обаче не знам защо трябва да го направи точно като се задавам аз.
Натискам плавно, но силно спирачките и поглеждам колата зад мен. Тя естествено се озовава на много близка дистанция. Нервнича, предполагам и наредилата се отзад опашка, защото ТИР-овете се изравняват и сякаш застиват. Намалявам още повече и увеличавам дистанцията – знам ли го какво ще предприеме румънеца му с румънец.
Хвърлям по едно око отзад – шофьорът не дава признаци на нервност.
Хеле в един момент втория ТИР взима преднина пред другия и малко по малко започва да се изтегля. Натискам педала, но проклетата малолитражка не ускорява толкова бързо. Слизам на по-ниска предавка и стрелката на оборотите подскача като ужилена. Имам чувството, че задната кола се е качила на врата ми. Виждам свободно пространство пред втория ТИР (който вече е първи) и се шмугвам там. Продължавам да ускорявам.
Всъщност в шофирането това е един от любимите ми моменти – когато си настъпил педала до долу, инерцията те притиска на седалката, колата сякаш се съпротивлява известно време и после изведнъж се изстрелва напред.
Край мен преминават колите от опашката и добре, че имам фронт пред мен, та не се налага да набивам спирачките. Включвам се пак в ляво и колите пред мен започват да ми правят място. Настигам фолксвагена, но не го притискам. Движим се известно време в синхрон, след което той отбива в аварийната лента. Не виждам пушек изпод капака, двете гуми изглеждат добре, а и след десетина минути отново запълва огледалото, така че решавам, че на човека просто може да му се е вършела някаква малка нужда (примерно). Музиката почва да повдига тонуса ми, а и навярно кафетата изпити по време на срещата вече започват да действат.
Отпускането ми е кратко, защото поредни два ТИР правят точно същата маневра като предните. Изчаквам търпеливо като крещя заедно с Румънеца и Енчев San Sanana. Съответно чинно се издърпвам в дясно за да пропусна бързоускоряващите коли.
Застигам поредната кола и поглеждам в страничното огледало къде е фолксваген-а. Той е на прилично разстояние, но знам ли как е с ускорението!? Подавам мигач и поглеждам пак. Следва престветване на фаровете. Хм, а дали знам какво значи това на унгарски – „давай” или „чакай”? Преценявам пак и се престроявам. После по стар български обичай премигвам с аварийните за да благодаря.
- Патка! – изкрещявам сама на себе си, защото не знам как се тълкува това на унгарската магистрала. Ами ако значи „майната ти”!? За всеки случай махвам с ръка като внимавам всичките пръсти да са изпънати и в отговор получавам ново пресветване.
Та си се движим така – аз водя, после той и обратно.
- Ще вземем да станем дружки, а? – извиквам към огледалото за задно виждане.
Попадаме в задръстване. Колите се движат бавно. Фолксвагена ме изравнява от дясно. Колкото и да се боря с любопитството, то надделява и мятам един поглед към шофьора. Получавам усмивка тип „здрасти”. Кимвам в стил „приятно ми е”. Тъмните очила се повдигат. Навярно ме канят да направя същото, но аз геройски устоявам усмихвайки се загадъчно. Точно в този момент Слави изревава от тонколоните „кажи на майка си какви ги правеше” и това ме отрезвява.
Оказва се, че на средата на магистралата раздават безплатно светолоотразителни жилетки.
Свободни, колите поемат своя път.
След десетина минути получавам пресветване на лампичката за горивото.
- Ан’така – поздравявам се пак, но след малко съзирам спасителния знак с нарисувана бензиноколонка и се стрелвам в дясно. С някаква неясна тъга изпращам отдалечаващата се кола и се приготвям за борбата наречена „зареждане на rent-a-car на чужда бензиностанция”. То си е същинско приключение да разбереш коя от всичките съпровождащи хартийки е талона, пък да прочетеш какво е горивото (в случая бензин), че и да намериш на колонката кое точно е бензина.
Обаче аз съм пекано момиче и се справям без сътресения. Навигационната система продължава да реве „road recalculation, road recalculation” и аха-аха да й тресна един.
- Знам бре! – извиквам и потеглям.
Излизам от бензиностанцията и докато ускорявам виждам подобен фолкваген в аварийната лента. Това до толкова ме изумява, чак не вярвам на очите си и го проследявам с поглед докато се изнизвам край него. Колата е същата, номерът също, а и мъжа вътре май че е същия. След минути го виждам в задното огледало, но продължавам да се чудя какво ли точно става. Тоест – не че не ми идва на идея, обаче едва ли ме задиря, та аз съм чужденка.
- Чужденка ли? – питам се. – А той от къде да го знае след като колата ти е с унгарски табели?
Дълъг телефонен разговор отвлича вниманието ми и докато се усетя – навлизам в Будапеща.
Залисвам се в движението и указанията на навигатора. Правилото, както ме светнаха други колеги, било да караш в средната лента за да можеш да се престроиш по-лесно когато равния металически глас:
- In two hundred meters take right.
- In one hundred meter take right.
- Take next right.
- Take next right.
- Хубу де, млъкни животно такова, не виждаш ли, че чакам на светофар!
Задръстването е станало още по-голямо, така че имам възможност да разгледам около мен. Прави ми впечатление, че тукашния Praktiker съвсем не изглежда като нашите.
Докато блея през прозорците чувам остро бибипване. Явно пак съм направила някое малоумие и се заклевам следващия път да лепна една табелка отзад „Булгар, булгар”. Свирването се повтаря и вече ме нервира. Обръщам се за да кажа на тоя какво мисля за роднините му и виждам фолксвагена спрял до мен в лентата за направо. Шофьорът ми прави знак да отбия. Поклащам отрицателно глава и се усмихвам тип „повярвай ми, не ти трябвам точно аз”. Молбата се повтаря, но точно в този момент автобусът пред мен тръгва. Отново поклащам глава, махвам за довиждане и потеглям.
Добирам се до летището и паркирам. Почвам да събирам багажа си и напускам затоплената кола. В момента, в който нарамвам лаптопа, фоклсвагена спира зад мен.
Е сега вече я втасахме. Мъжът отвътре излиза притеснено усмихнат. Не изглежда зле, малко по-млад е от мен, обаче знам ли какво е душевното му състояние…
Той ръкомаха извинително, говори ми нещо на унгарски, а аз страхливо изчаквам момента за да му отговоря. Доближава се до мен, избърборва още нещо и ми подава ръка. Поемам я мълчаливо. Той я държи и продължава да говори.
Усмихвам се виновно и решавам да не го мъча повече.
- I am sorry, but I don’t understand what you talking about.
Разочарованието в очите му е толкова силно, че ми става жал за него.
…..
Тръгвам си от Унгария със спомена за тези дълбоко разочаровани очи, но пък светлоотразителна жилетка за спомен. Хайде се похвалете, че имате такъв сувенир, м?
|
Шофирането Будапеща-Виена е занимание самотно
