Колата се носи по магистралата с граничните за нея 220 км/ч. Миг, след като чуеш баса, той разпространява вибрациите си по вратите, пода и дори стъклата. Климатикът внася приятна топлина на фона на зараждащата се мъгла, а ароматизаторът не се натрапва с миризмата си. Дори строгият делови костюм е заменен от дънки и фланелка, а краката тактуват в удобни маратонки.
Противно на много други колеги, аз имам доверие на човека зад волана и мога спокойно да се отпусна. Сега е моментът, защото в мига в който пристигнем в първата дестинация, спокойствието полека-лека ще отстъпи на зверската умора.
Съгласие и разбирателство цари в колата, въпреки че разговора е невъзможен. Пръстите барабанят в синхрон, а главите се поклащат в такт с музиката или неравностите по пътя.
- Само да не почнеш да тактуваш с крак – провиквам се аз и след като той неразбиращо ме поглежда се накланям към него за да го изкрещя в ухото му.
Той завърта глава към мен и аз виждам златните искрици на усмивката в очите му. Дъха му се смесва с моя, но аз дори и не регистрирам това запленена от трапчинките.
Неговите трапчинки. Как не съм ги забелязала?
Шашната от греховната мисъл, която ме блъсва, бързо се оттеглям на седалката и отклонявам насилствено поглед.
За да попадна в следващия капан.
Когато ме попитат какво забелязвам първо у един мъж, винаги отговарям: ръцете. Знам ли и аз защо, но за мен ръцете са много важна част от комуникацията – дали защото са първия контакт при запознаването, дали защото несъзнателно участват в разговорите и дават допълнителна информация (ако можеш да я разчетеш) или защото мъжките ръце са онази част от тялото, която може да запали искрицата разхождайки се по кожата, да поддържат огъня и после да го угасят…
А ръцете на волана са... нещо специално. Дълго търся онзи признак, който не позволява на погледа ми да се отлепи от тях. Но определено има нещо, което кара кожата да става по-чувствителна, възглавничките на пръстите – да болят от неудовлетвореното желание да докосват, а езикът – да настоява за контакт и наслада.
Навлизаме в трафик. Скоростта пада, ръката се премества на скоростния лост готова да сменя скоростите. Същевременно трите средни пръста са обгърнали копчето за силата на звука и контролират децибелите за да не се пръсне стъклото или тъпанчетата ни.
Е, не мога да откъсна очи от тези пръсти. Дълги, изящни и омагьосващи. Представям си тези пръсти навлезли в мен изследващи влагата и дълбочината. Тази престава до толкова ме сковава, че краката ми застиват на средата на такта, а ръцете ми се впиват една в друга контролирайки се взаимно да не посегнат към неговата.
Колите пред нас се сгъстяват, скоростта пада и не след дълго се отзоваваме сред три колони от автомобили. Пръстите, тези пръсти, намаляват почти до край музиката и той ме застрелва с въпроса:
- Какво има?
Какво има ли? „Това е добър въпрос” – иска ми се да отговоря като в онази реклама и да превърна всичко в шега (този специалитет е добре отработен), но визията остава залепнала в главата ми и на всичко отгоре кара тялото да реагира.
Съмняваща се в способността си да дам членоразделен отговор, просто повдигам рамене и изреждам на ум всички гадни думи по адрес на себе си за да се взема в ръце. Ясно ми е, че в този момент отстрани изглеждам като надута снобарка, а факта, че не мога да се овладея допълнително разстройва мисловния ми процес.
Но той не стои в гащите си (както е преносния израз, а не буквалния) и все още подпрял се на скоростния лост, се навежда към мен.
- Музиката ли не ти харесва?
„Глупости” – решавам да отвърна аз, но в стремежа си да не го погледна в очите и да издам вътрешната си борба, свеждам поглед.
Грешка! Фатална грешка, защото пак залепвам очите си на трите пръста, които са обгърнали копчето.
„Боже!” – изпищява мозъка ми и панически вдигам поглед.
„Край, хвана ме” – панирам се аз, защото виждам как очите му се разширяват и устните му леко се разтварят съзирайки реалността в очите ми.
„Предатели” – извиквам мислено и ги затварям. Усещам как топлина обгръща лицето ми и осъзнавайки, че не мога да контролирам процеса на изчервяване, извръщам глава към прозореца.
Втренчвам се в някаква скала и започвам като грамофонна плоча да си повтарям:
„скалата е студена, тя изпива топлината и те кара неприятно да настръхваш…..”
„скалата е студена и те кара неприятно да настръхваш…..”
„неприятно да настръхваш….”
„да настръхваш…”
да настръхваш от удоволствие когато пръстите се раздвижат в теб…”
Боже!
Командировката! Официалната среща! Проектът! – разумът търси посока, в която да намери спокойствие и хладина от изгарящите представи на чувствата.
Колите тръгват, а мълчанието е почти тягостно. Дискът отдавна е свършил, но никой няма желание да го смени.
Знам какво си мисли той и изгарям от срам. Чудя се как да му се извиня и същевременно да не изглеждам като заекваща глупачка.
Това е твой колега, стегни се, за бога!
Паркираме пред хотела, вадим багажа. Той мълчаливо протяга ръка към чантата ми с лаптопа и аз покорно я подавам. Мълчим. Тишината между нас е толкова гъста, че би могъл да я срежеш с нож.
Вървя покорно влачейки каретата с багажа си. С несигурен глас обяснявам резервацията, ръката ми трепери докато попълвам бланката.
По-зле не бях се издънвала скоро.
Ей сега – докато чакаме асансьора ще му се извиня.
Но мълча.
Ей сега - като влезем в асансьора ще му кажа колко гадно съм постъпила.
Но не набирам смелост.
Не, когато изляза от асансьора ще му кажа колко съжалявам и ще тръгна към стаята си. Но не съжалявам, не!
Излизам. Посягам да поема чантата с компютъра, но той поклаща отрицателно глава. Джентълмен до край, въпреки моето отвратително поведение. Просто ние, жените, имаме вграден талант да разваляме всичко с някакви си тъпи представи за романтика и секс.
Въртя картата за ключалката на три страни, треперя и се ядосвам едновременно, че съм такава глупачка.
Секс. Думата пулсира в слепоочията ми, разпространява се по хилядите нервни окончания и извиква първичното. Визията на ръцете, дългите пръсти, продължава мъчението. Представям си как обикалят контура на устните ми, спускат се надолу около зърната и се мушват на топло… тялото, което се извива, топлината от мъжката прегръдка, дъхът на цигари…
Слава богу – ключалката щраква и аз въздъхвам облекчено. Влизам, запалвам осветлението и набирам сили.
Ей сега – когато остави компютъра на масичката ще кажа:
- Слушай, тъпо се получи. Извинявай.
Вдигам поглед и захапвам устни нерешително. Стягам се и тъкмо да проговоря, той казва:
- Сега вече можеш да ме целунеш.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите