защото поняга безсилният гняв засяда в стомаха като топка котешки косми. после полека тръгва към гърлото, където се оплита в хиляди възли и препречва пътя на всяка дума, напираща да излезе. а думите, щом се отскубнат, се превръщат в река, която сама намира пътя към очите и се излива навън.
защото първо ми удариха колата. кротко паркирана пред къщи, някой мърльо я е халосах отзад и тутакси е избягал. брат ми го търси известно време из квартала с идеята да се саморазправим по особено болезнен начин, но нищо не откри. ядосах се. защото трябва са си некадърно жУвотно, за да удариш по този начин паркирала кола и голяма шушумига, за да избягаш после. някакси не се прави така. освен това, като забърша някой – до момента се е случвало веднъж – си признавам.
после пицария витория. онази, на иван асен. където сметката ни беше колкото половината от средните доходи на жител на суворово и накрая келнерът ни замери с папката с касовия бон от около четири метра. книжката с дървени корици профуча край главата на анелия и тупна на масата. последва кратък и много съдържателен разговор с упправителя.
дилемата беше просто да си платим и повече да не се върнем там, или да подадем обратна връзка за случката, колкото и тегава да е този вид комуникация. няма да превъзпиташ никой – сви рамене младежът. така е – от гледна точка на крайния резултат е губене на време. въпросът е да опитам ли. дали наистина промяната на света започва от първата крачка или това е терапия за безсилния гняв. отминаването на тези случки помага ли да безоблачното живеене или дългосрочно превръща света в особено непоносимо място
вече имам нов стоп и депозирах оплакване. продължавам да се чудя губи време ли беше...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите