Здравей, Актиния! За съжаление малко късно виждам това, но много се надявам да ме прочетеш!
Нашият син решихме да даваме на ясла, когато беше на 18месеца. Така се получи, че съпругата ми започваше много рано работа и по тази причина трябваше да го водя аз. Много трудно беше ... най-вече за мен! Няма да навлизам в подробности, но когато за трети път започнах да разправям на шофьора на таксито, който ме чакаше пред детската, че ми е влязло нещо в окото, той ми каза: "Успокой се! И със синовете беше така, и сега с внуците! Когато мога пращам баба им да ги води. Все още не мога да свикна с това, а те - ей ги, пораснаха и нищо не им е, и вече и не го помнят даже." Някак си ми беше много трудно да му повярвам на този човек! Но защо ти разправям всичко това? Мина известно време и се наложи да го спрем за известно време от детската. Решихме за през зимата да вземем бавачка. Но въпреки, че случихме на много добра жена, детето вечер заспиваше късно и трудно. Щурееше много. Неизразходваната енергия си казваше думата. Същевременно, когато през уикендите го извеждахме, като се заиграе с някое друго - няма откъсване. Решихме след тримесечно прекъсване да го даваме пак на детска. И познай! Още от първия ден, такава радост! С такова желание и кеф ходи на тази детска градина, че не е за вярване. Всъщност основния ни проблем напоследък е ... тръгването. По половин час се гоним по коридорите, защото не ще да си тръгне! Понякога се стига до рев, защото иска още да си играе с децата! Много правилно си забелязала, че по-скоро със себе си трябва да се пребориш! Ето

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите