ами караниците донякъде ги провокирам аз , но той е много дебелокож. като му говоря със спокоен глас и казвам това не ми харесва това ми харесва просто мълчи като пукал или казва "добре" и после пак прави същото. или пък някаква непукистична smartass реакция. например, обидена см , че е казал нещо, с което ме омаловажава. и той има 500 рационални аргумента да го е казал, но емоционално човек не иска да чуе някакви тъпи рационализации, иска да чуе нещо, което ще го накара да се чувства добре.


не мога много точно да опиша къде е проблема, но понякога ми става ужасно самотно с този човек. а той дори не разбира какво му казвам. примерно имаш проблем някакъв мъчно ти е за нещо- казвам му , споделям му и чисто интуитивно очаквам някаква реакция на утеха, валидация на моите емоции, а той казва някаква простотия, която е предназначена да бъзгне и провокира и аз м му казвам- "предпочитам да не реагираш така" той пак казва глупост и се скарваме ужасно. след което винаги аз правя първата крачка.


жал ми е за него и ми е мъчно, защото е безумен темерут и чешит, но като цяло не е лош човек, макар наистина нещо да му липсва.
въпреки качествата му, обаче, не знам коя жена би била щастлива с подобен субект, а той дори не го разбира. не мога все аз да ходя и да се извинявам на негово величество, а той да не може да си направи устата един път да ми го каже!
когато стане дума за раздяла,той реагира спокойно-не виждал смисъл да се разделяме,държал бил на мен, всички хора си имали проблеми, откъде съм била сигурна , че ще намеря нещо по хубаво....пак някакви бездушни неща. но устата му се изкривява по един специфичен начин и по нея знам, че никак не му е приятно.


За напускането- лесна работа,ама искам преди това да видя дали не може нещо да ни балансира. . стига все съм напускала.