Благодаря ви за съпричастието! Чувствам се стряскящо сама. Съпруга си обичам много и той ме обича, но не винаги мога да говоря свободно с него. Някак си има граници, които предпочитам да не минавам. За съжаление и темата за децата е станала твърде болезнена за мен за да я обсъждам напоследък с него. Страхувам се, че пак ще се стигне до рев от моя страна и мрачно мълчание от негова. Той всъщност не иска деца или поне така казваше. После като разбра, че това ме разстройва реши, че иска, но не смята че ще сме добри родители. Все пак ще ме подкрепя, ако това е истинското ми желание. Не знам. При него всичко е много сложно, деликатно - поне това разбрах от съвместния ни живот до сега. А аз искам дете и не да запуша устите на околните, а за да направя нещо истинско в живота си. Някак си загубих ориентирите си в последните години - може би греша, като мисля, че майчинството ще ме спаси от объркването и страха. Мъжът ми не се е изследвал наистина, но така или иначе аз имам сериозни хормонални проблеми. Подържах се слаба и финна от 15-16 годишна с глупави диети, всъщност бях грозно кльощава години наред. Винаги съм имала менструални проблеми. Смених поредица от гениколози - всеки със свое мнение по въпроса. Сега се позакръглих, но вече е късно. Плашат ме дори с ранна менопауза...Всъщност вече не съм сигурна тъжна ли съм или бясна на себе си и света около мен. И пак ви благодаря съветите !