Омъжих се, понеже го обичах. Понеже се чувствах добре с него. Разбирахме се. Исках с него да живея до края на живота си. За помагането - никога не ми е помагал. Напротив. Аз трябваше да му помагам. Преди да подпишем живеехме три години заедно. След подписа всичко се промени. Беше проблем да говоря по телефона и да се виждам с приятелките и семейството ми....На Нова година, вместо да празнуваме като нормални хора, трябваше да мия тоалетната в 12. Една нощ синът му повръщаше, той мърмореше, че не можел да спи. Отказа да ни закара до Пирогов. Оперираха детето, него не го интересуваше, на изписването не можа да дойде, понеже майка му го поканила на обед. Като се напиеше изхвърляше мен и детето през нощта на улицата. Биеше ме без причина. Комуникацията беше невъзможна. Когато се опитвах да говоря с него отговорът беше-сама, с бебе какво ще правиш, как ще се оправиш, къде ще живееш. Нямаш изход. Търпях заради детето. Баща ми е загинал, нямам баща и знам какво е. Не исках да лишавам детето си от баща. Бях се прежалила. До момента, когато осъзнах, че всичко това рефлектира върху психиката на детето. Когато бившия ми вече мъж тръгнеше към мен, детето обвиваше краката ми с ръце и молеше тате не бий мама, моля те. През нощта се стряскаше и плащаше тате бие мама. Започна да се напишква. Бащата не даваше да купувам нищо на сина му. И когато купех, лъжех, че е от майка ми.
Сигурно си страшно горда че детето ти е без баща. мога само да ти кажа БРАВО- детето ми си има баща. Вече, че той не се проявява като такъв е голям проблем. Не, не съм горда. Грешката е моя, че не съм успяла да предвидя всичко това. Как ли? Ето например изказване като твоето е доста показателно.
За отговорности би могъл да говориш, след като отгледаш сам дете, като в същото време трябва да работиш, за да го осигуриш финансово.