Абе винаги съм се чудила що е то феминизма. Ако може някой запознат с понятията да ме светне аз феминистка ли съм или не съм.

Моите възгледи са такива:

1. Мразя домакинската работа. Мързи ме да я върша, неприятна ми е, гнусна ми е, скучна ми е, побеснявам от нея.
2. Обичам си работата във фирмата. Мога да бачкам по 12 часа на ден и да изкарвам на шефовете толкова пари, че да изплатя заплатата си многократно (това и с количество работа, и с ефективност, и с идеи)
3. Ако някой се опита да ми изтъкне, че при еднаква продължителност на работния ден с мъжа ми, като се приберем вечер вкъщи, аз имам някакво задължение като жена - ще го отнеса като стой та гледай. Ама мръсно му било? Еми дай да чистим, съгласна съм да го правим заедно. Ама супа му се ядяла? Еми идвай в кухнята и докато си говорим, ще струпаме някаква супа - на ти лука да го режеш, докато аз беля картофите.
Ще ми лежиш на леглото докато ти правя вечеря само ако си болен.
4. Горното не е зависимо от големината на заплатите, а от продължителността на работата! Всяка работа изтощава - и тази на секретарката, и тази на сисадмина - не може после сисадмина да ми се прави на по-уморен от секретарката! (образно казано)
Тук това, че той е изкарал повече пари от мен, става проблем. Щото ги слага в общия бюджет, нали сме семейство. И сега, ако от тия пари той например купи пералня... или прахосмукачка... на кого я купува? Основен момент! На мен ли ми подарява прахосмукачка, за да ми е по-лесно да си върша задълженията, или я купува за семейството - еднакво за мен и за себе си - за да има как да се почисти и да е по-приятно и на двамата? Според мен е второто! Някакси така ми го казва чувството на справедливост.
А че той изкарва повече - еми той е свободен да си похарчи парите и за друго нещо, може да си купи компютърна игра например. Ама тогава ще си играе на нея и в краката му ще се валят боклуци. Ако това е изборът му, ОК. На мен прахосмукачка не ми трябва повече, отколкото на него.
(тук малко си кривя душата, ама егати, несправедливо е иначе!)

И така, аз искам всичко да е справедливо, да е 50-50.
Ако аз съм избрала да не работя навън, а да работя домакинска работа, справедливо е да я работя наистина.
Не е справедливо аз, понеже съм жена, да работя повече от мъжа, т.е. той да ходи на 1 работа, а аз - на 2 (тази в офиса + домакинстването).

Обаче си мисля, че всяка жена има правото да си избере коя от двете работи да върши. Това решение може да се променя с годините.

Единственият проблем идва от децата.

Аз определено искам да имам деца.
Обаче поради физиологичните особености на жената, мъжът няма как да участва с 50% труд в тая работа до един момент. А жената се връзва вкъщи след раждането, защото трябва да кърми, и покрай това почва да върши и домакинската работа - няма искам - не искам.
И аз така като баба Тонка си знам, че това е прецакване, ама щом искам да имам деца, ще трябва да го изтърпя.
Но в никакъв случай не бих го търпяла повече отколкото е физиологично необходимо! (Т.е. до края на кърменето за периода, който е най-подходящ за детето, и толкова.)
Оттам нататък тръгвам на работа.

А кой да му даде на това дете биберона с млякото?
Ами това дете не е само мое, и на двамата е. Аз не мога, бащата не може - нали и двамата сме на работа. Остава да се вземе гледачка, като това е грижа в еднаква степен и на бащата, и на майката. Не е "като не ти се гледа дете, мият чинии и бърше под - намери си кой да те замести". А е "като и на мен не ми се гледа, и на теб не ти се гледа - вадим и двамата по 50% от заплатата си и скалъпваме заплата за гледачко-икономка".

Ако това не е възможно на практика поради някаква причина, цялото ми същество се бунтува срещу несправедливостта на обстоятелствата.

И накрая да добавя: никога не бих избрала доброволно детето ми да расте без баща.

Обаче има и социална страна на въпроса. Колко процента са шефове, колко процента са президенти, колко са депутатки.

Хич не ме интересува. Жените са по-малко изявени в обществения и политически живот, защото голяма част от тях са избрали да си стоят вкъщи - за определено време или за цял живот. И защото голяма част от работещите са избрали професии, които не са от областта на политиката или публичните изяви. И защото голяма част от останалите не са постигнали достатъчно високо ниво в професията си, за да заемат висока позиция и да получават високо заплащане. И защото голяма част от жените някои неща просто не ги умеят, за сметка на други. И няма нищо по-естествено от това.

Например от 100 мъже да кажем, че 90 искат да са шефове, а от тях например 30 наистина стават за шефове, работят за това и го постигат.
А от 100 жени, 50 (примерно) избират да са домакини и не искат да са шефове. От останалите 50, които искат да станат шеф, 45 нямат нужните качества или квалификации за това (включително и защото на даден етап от живота си са прекъснали работа, за да станат майки - но това е техен избор).
В резултат имаме съотношение на мъжете към жените шефове 6:1.
Не виждам нищо несправедливо в тази картинка.

Кажете ми моля - феминистка ли съм, сексистка ли съм, еманципатка ли съм, патка ли съм, каква съм?

From now on, I want you all to call me "Loretta"!