Жена, жена... Десет години вярвах в нещата, които ми се струваха истински. После се оказа, че истински са били само интересите. Ако имаш съперник за човека до себе си, най-малко ще знаеш, че тези дванайсет години може и да са свършили, но поне ги е имало.
Доколкото съм разговарял с приятели (а имам доста приятели) на подобни теми, до един клатят глави: "И моята е такава!"
Не мразя жените, но обич не заслужавате. Човек обича единствено децата си. И ако остане за цял живот с предателя до себе си, то е само заради тях.
Какъв смисъл има да се силиш да вярваш в неща, за които си бил излъган - ама много жестоко? Убедена ли си, че това дава някаква сила?