|
Запознахме се в една петъчна вечер. Аз го открих. Хареса ми инфото му. Отначало все нещо объркваше съобщенията , защото говореше с още едно момиче и мене не мине ми пращаше съобщения за нея. Така по погрешка ми прати съобщение “хахаха, това не може да бъде. Ако това е верно, на мене ми е голям колкото на слон хахаха” и тем подобни. Оказа се, че е объркал. После пак се случи, общо около 4 пъти така. Взех да го майтапя за това и така тръгна лафа. Скоро другата отиде да спи , а за нас започна истинския разговор. Така откарахме до 6 сутринта. Учудващо, но той много бързо ми допадна – кажи речи светкавично. Направо мълниеносно. Не си бяхме скучни и говорехме, говорехме…едвам се разделихме сутринта. На другата вечер-събота бях на линия още от 8 и нещо. Той се появи към 10 и…пак до 6 и нещо… направо изумително интересно ми бе да говоря с него. Той можеше да говори както за смешни неща, така и за сериозни; както за философски теми, така и за бъзици на сексуална основа. Беше си адски свеж лаф. Харесвах го все повече и повече. Аз, която твърдях и то най-усърдно, че любов в интернет не може да съществува при никакви обстоятелства, бях на път да хлътна по един непознат и то много сериозно. Неделната вечер лафът пак започна откъм 9 и докарахме до 4 и нещо сутринта. Именно тогава поставихме картите на масата – и той и аз бяхме наясно , че между нас става нещо и се страхувах от това колко бързо се развиват нещата...не бях спала заради него 3 поредни нощи. Разговорът бе дълъг и сложен, но в края на крайщата си изяснихме, че колкото и да се правим, че се шегуваме с темата “ние двамата”, май просто бяхме хлътнали. Това го каза той, аз нямах смелост да го напиша. Изпитвах ужас от това, което става – усещах се адски хлътнала. Направо трагедия. Бях готова с 2 ръце да се закълна, че любов в интернет има… понеделникът ни пак започна от 9 вечерта до към 5 сутринта. Но вече решихме най-после да се видиме, пък да видим какво ще стане. а мен още от съботата непрекъснато ме болеше стомах – имам болен стомах и като съм притеснена или силно развълнувана ме боли. От събота до вторник БЕЗ СПИРАНЕ! Но аз бях щастлива! Това бе болката на щастието…на очакването, вълнението, усещането за споделен момент. Май фактически само оставеше за се запознаем-бяхме срещнали душите си, бяхме намерили онова “специалното”… бяхме в нашия иреален свят, само наш- негов и мой… на НАС. Беше адски вълнуващо. Във вторника уточнихме подробностите и в срядата се срещнахме най-после. Няма да казвам, че не спах ПАК – първо , защото говорихме до сутринта, второ, така и така от 5 дни не бях спала почти никак. Още си спомням как бях облечена – специално го бях предупредила, че ще съм с лилава рокля в негова чест, а и за да ме познае по-лесно. Той обеща да е в комбинация черно и бяло (като келнер – във връзка с една наша закачка на тема келнери-изпълнаване на желания). И така в 6.00 часа вечерта бях там, а краката ми бяха на кашкавал. Едвам се добрах до мястото на срещата, беше адска жега – посред лятната омара, в свечеряващата се реалност аз го чаках и умирах от болка в стомаха. Нямаше го. До 6 и половина вече бях откачила от притеснение. Така и не обърнах внимание на един мъж недалеч от мен, които бе в бяла риза и черен панталон (освен това съм и късогледа за нещастие). Приближи се към мен и ме попита за името ми. Мда, беше той. Засмяхме се на това, че и двамата едноверменно сме се чакали, без да се видим. Попитах го защо не ме е познал-рокля като моята нямаше там по цвят. А той се оказа, че от притеснение просто бе забравил кой цвят съм казала. Наистина и двамата бяхме адски шашнати. Притеснени. А защо не и опиянени от новото, което ни се случваше? Макар че е на 27г. очевидно и той се вълнуваше. Имаше много красиви зелени очи – чисти като скъпоценни камъни, бистри, вълшебни… направо не можех едно дълго изречение да навържа, гледайки го в очите – просто по средата забравях началото…много се смяхме, много глупости и безмислици си говорихме – той на мен, аз на него. Но как да го кажа, каквото и да си говорехме – даже за времето да е било, в очите му виждах друг разговор. Съвсем друго казваха зелените очи… не се и съмнявам, че и моите очи са говорили на неговите други неща. Не можете да си представите какво вълнение бе- не помня почти нищо от разговора ни, а не млъквахме. Помня, че на няколко пъти почвах да говоря нещо, очите му блясваха в зелено насреща ми, усмихваше се широко и аз просо спирах насред изречението, а той се засмиваше, разбрал, че съм забравила репликата си. При него ставаше нещо подобно. Та затова го изкарахме на много, ама много смях. В един момент станах да отида до тоалетната в заведението, където бяхме и имах чувството, че зеленитят му поглед е забит с пирони в гърба ми. Забавих се в тоалетната , докато поне малко възвърна спокойния си вид, защото ми идеше да скачам , да викам, да тичам като луда по улиците. И така изкарахме вечер пълна с неизказани неща. Не знаех накъде да продължим, защото бяхме в патова ситуация – от една страна ние бяхме изключително близки, но на практика-непознати. Сложно е, разберете. Помня как ме изпрати до таксито и говорихме там поне 10 мин, а аз мислех само за едно – исках да ме целуне, независимо, че знаех, че е още рано за това. И явно яко ми е личало, защото усетих промяната в него – в погледа, в стойката, в усмивката. Но се спря – едно, че наоколо имаше сума ти народ (да си имам и късмета), второ, че той очевидно не искаше да ме плаши с прибързани действия. И без това знаеше за зверските болки в стомаха ми. Даже твърдеше, че и на него последните 5 дни стомаха му все на топка е бил. Даже на срещата по негова идея носих едно лекарство за стомах. И дружно пихме от него…хахаха
Прибрах се и пак говорихме по интернет- той се отпусна и си каза не едно и две неща, които видях в очите му. Просто сега си ги каза в прав текст. Явно ме бе харесал. Но като че ли прибързваше. (типично мъжка черта, между другото- айде, на юруш). Видяхме се на следващия ден, на по следващия също. Но точно при втората среща нещата се объркаха в мен. Та ние бяхме така различни – и двамата заети по цял ден – от сутрин до вечер, той-живее в единия край на софия, аз-в другия. И някак на втората среща, вече лишена от емоциите на първата среща взех да виждам реално какъв човек имам насреща си. Започнах най-после да използвам мозъка си, допрреди това бил в разпихтиено състояние от емоциите. Нещо не бе наред, нещо не се връзваше – друго видях на дневната светлина в очите- нещо неискрено, нещо фалшиво. Почувстах го- знам, че едва ли вярвате в интуиция и шесто чувство, но при мен винаги е имало нещо такова, което се проявява в даден момент и сякаш ми дава сигнали да внимавам. И така на втората среща – прибрах се объркана, мислех си, че е от умората-може би това усещание на напрежение в мен бе просто от умората, казвах си. Но съмнението бе посято вече. В петъка пас се видяхме и нещо в мен се пречупи още там – накарах го да ми даде ръката и, хванах я и дълго я държах в моята, исках да усетя, да почувствам искрен ли е или не. Гледах в зелените очи, но те не ми казаха дали са искрени или не-това е лошото на зелените очи-не знаеш кога те лъжат… това омайно зелено те подмамва като вир и ти скачаш...и най-често просто се давиш. Аз не исках да се удавя, включиха се защитните механизми. Искаше да съм му ходела на гости уикенда, да видя къде живее, да ме запознае със сестра си и т.н. вътре нещо умираше – илюзията, вярата, че съм намерила Него… това е един от редките случаи, когато си позволих да съм така наивна. Нещо в мен просто загина… като пронизано със фалш. Разделихме се някак студено, той дори го усети май. И се случи ТО – в момента, в който той се сбогува и хукна към автобуса , аз осъзнах само в един миг, че нищо няма да стане. Край. Мечтата бе умряла. Сънят бе свършил. Фалшът бе победил. Онова неистинското в него бе ме обляло като студен душ – вече не вярвах, нещо се бе скъсало. И го осъзнах само за един кратък миг, секунди. Това е направо ужасно-като да те удари гръм – иведнъж изтрезняваш рязко и виждаш душата си оголена и наранена, но с напечатани върху гърчещото й се тяло букви пише: ТИ СГРЕШИ! Ти си създаде образа на мъж, когото искаш, а не истинския-този пред теб. Те не са едно и също и ти само си го създаде този, но той не е Той, той е просто един от неподходящите. Вървях към нас и анализирах всяка дума, всичко от начало до край – когато вратата хлопна зад гърба ми в нас, вече знаех на 100% , че съм сгрешила и себе си съм излъгала по-гадно отколкото който и да било би могъл да ме излъже. Бях го създала такъв какъвто го исках. А той не бе. Не бе моят мъж, бе просто един мъж, който нищо нямаше общо с мен… той си бе един НЕПОЗНАТ. Аз бях измислила другия и го бях насложила на този, хващайки се за 2-3 думи от негова страна. Като че да сме говорили на два различни езика -аз бях интерпретирала грешно неговите “думи”. Дорева ми се – огледалото ми се счупи и се забоде в самочувствието ми. Бях уязвена. Вечерта му казах истината – но не очаквах реакцията. Никога няма да я забравя - той се нахвърли върху мен с обидни думи, които ме изкараха извън релси направо – “Кучка”, “Нищо особено не си като жена”, “смешна си”, “щраус, който се крие в пясъка”, “недоклатена патица” и т.н. онемях… ОНЕМЯХ! Това ли бе мечтата ми? Това ли бе ТОЙ? Ако това би бил някакъв експеримент-да видя как ще реагира на едно подобно нещо, за да видя какво мисли за мен-то той определено не го издържа. Но то не бе. То бе искрено и не бях подготвена за злобата му. Много неща каза, не ги помня всичките, но направо ме прати по дяволите. Много ме заболя. Вече ревях с глас пред компютъра и си казвах, че вината е само моя, аз съм лошата тук, аз сгреших и т.н. той се изключи от интернет, но последните му думи ме разбиха, каза, че бил вярвал, че е срещнал нещо различно, една истинска жена, а не щраус, че е срещнал някоя различна, а аз съм била като останалите кучки и т.н. ако има нещо, което може да ме изкара извън себе си, то това бе да ми каже, че съм като всички осанали… обадих му се по телефона и го накарах пак да говорим по интернет. Направи го. Говорихме, по-точно аз – и то куп глупости. Вече съжалявах, реших че АЗ съм виновна и му го казах и още куп глупости му казах, просто говорех и даже не знам дали е имало какъвто и да е било смислен вид казаното. Не помня какво съм казала, просто не исках да приключва така. Вече не знаех кой е той и дали е реален. И дали е Той или не е. вече нищо не знаех. Накрая все пак се разбрахме да се видим. Но по независещи от нас причини се наложи срещата да се отложи. Когато се видяхме, аз вече бях тотално изстинала. Извини се за казаното-бил ми ядосан, затова. Не можах да го преглътна, а той каза, че много навътре съм приела думите му (а как иначе – та нали той бе важен за мен?!). и същевременно се усмихваше някак неискрено. И бе прав. Вече не можех на нищо да му вярвам-първо ме направи на 5 ст., а после – ама той бил ядосан.. не може така, не може да нараняваш другия, а после да се оправдаваш така. Не бе искрен, нещо вече липсваше в очите му. Дали и той не бе осъзнал, че реалността не е такава каквато ни се струва. Аз го обичах в интернет, но в живота не можах. Той мен-май също. Не му повярвах, не го приех в сърцето си. Той мен също, предполагам. После говорихме 1-2 пъти по интернет, докато един ден той ми каза да не го търся повече, не съм го интересувала, не искал да говорим повече, не съм знаела какво искам, била съм глупава, капризна и съм щяла да си остана сама за винаги. Даже ми го пожела – да съм сама. И така нататъка. Но това са вече дребни подробности. Оставих го, макар че исках да говорим, за да си изясня какво и къде обърках. Не можах да разбера. Аз ли загубих реалността или просто не я е имало тази реалност? После се примирих с положението, спрях да си задавам въпроси, не го търсех вече и започнах да живея отново в реалния свят. Но ме боли и до сега. Имах чувства към него, а той така и не го осъзна това. Да, сгреших със сигурност със предпазливостта си, с това, че исках всичко винаги да ми е ясно. Ударих се в стената, оказа се твърда. Заболя. Имаше рана. Оздравя. Остана белегът да ми напомня за онези очи. От тогава избягвам най-усърдно зеленооките. Нямам сили вече да гледам в такива очи. Но знам и друго – така е било писано да стане просто. Понакога съдбата ти показва, че на грешен път си тръгнал и чрез болката те връща на мястото ти- ако е било писано щеше да намерим път един към друг. Това от опит го знам с една предишна връзка. Това е то. Любов в интернет няма. Има запознанства в интернет, но не и истински увства. Не ме интересува кой какви доводи ще ми даде за обратното. Не вярвам вече на нищо. На никой. Няма я. Има само при истински жив контакт – да можеш да го докоснеш, да го вдъхнеш, да го гледаш право в очите и да четеш в тях, а не да си с “предварителна” информация от интернет разговорите. Трябва да е НА ЖИВО опознаването. А не да е на сухо, а после да се кара на живо. Това е изкуствено, artificial. Помня думите му, помня очите му и няма да го забравя, но отдавна приех, че така е трябвало да бъде и вече не се блъскам в стената – знам, че е твърда. Белегът ми го напомня. Така се ставало по-мъдър, казват хората. Аз мисля, че освен това и ставаш по-очукан от живота – като канче, което го блъскат насам-натам и всяка нова влъбнатина е опит от удара в стената… не казвам, че не бива да се удрям в стената. Но нека не е по този глупав начин. Нека любовта да е наистина, реална. Не виртуална. Защото виртуалната е в почти всички случаи удар в стената с резултат един белег повече само. Аз си харесвам моите белези – човек не може без тях. Но и вече се уморих да се блъскам в стената. Особено във виртуалната.
Но и се питам - ако ме бе целунал първата вечер, дали щяха да са така нещата сега? после се сещам, че не е хубаво да се тормози човек със "ами ако". Никога. И не се тормоза със ако-та и дали-та. гледам напред - до-добре към тъмното напред от сивото назад. пък и аз обичам черното повече от сивото... дори и в черноото има емоции. в сивото няма - там е само пепелта на миналото. не искам да я раздухвам. нека се слегне добре.
|
Този, за когото съжалявам?
