Аз ще съм една от малкото,които си признават,че са тук,защото нещо им липсва.Общувайки тук,аз се спасявам от тотална изолация.Начинът ми на живот,обкръжението ми са такива,че нямам възможност да общувам пълноценно.Изключвам контактите със семейството,разбира се.За съжаление,това,което околните ми забравят е,че аз не съм само съпруга и майка .Вярно е,че сега съм се посветила на трите деца,че те ще пораснат,че отново ще се върна на работа...но това не означава,че потребностите ми от общуване са престанали да съществуват.Съзнавам,че е виртуалният свят е нереален.но се надявам,че както аз тук съм самата себе си,така ще има и други,които няма да разиграват етюди ..Относително активно съм в мрежата от около година и смело мога да заявя,че за този период се запознах с изключително стойностни хора,в тяхно лице намерих сродни души,с тях разделих тъгата и веселието,дадохме си по частица от себе си..
Освен това в реалния живот ми се налага да се съобразявам с толкова много неща ,налага се да не разкривам същността си поради една или друга причина.А капак на всичко е,че никога не съм сигурна дали хората общуват с мен заради самата мен или заради евентуални облаги от познаството си с хора от моето семейство.
Ето,признах си,аз съм една вируталка

Шапка светулки,за да ми бъде весело,когато пиша стихове за надеждата