Бил си на хижа в планината и на сутринта искаш да слезеш в град А. Вървиш по маркировката, която е нанесена доста пестеливо докато пътеката не се разклони. Едната слиза в едно дере, а другата - в друго. Ти си свободен да избереш една от двете пътеки според това коя от тях ще те заведе в град А. Очевидно маркировката трябва да продължи по нея, но на самия разклон не се вижда по коя пътека продължава. (Вероятно дървото, на което е нанесена е паднало.) Опитваш се да избереш по други съображения, най-вече осланяйки се на твоята лична ориентация и най-накрая правиш своя избор и тръгваш по едната като се надяваш се някъде надолу да срещнеш маркировка.
Колкото по-надолу слизаш, толкова повече се ограничава свободата ти да отидеш там, за където си тръгнал, защото това означава да се върнеш обратно нагоре по пътя с тежка раница на гърба и да тръгнеш по другата пътека. Пък и макар че липсата на маркировка започва да става съмнителна, постоянно се надяваш да е на някое дърво зад завоя, а заедно с това все повече през главата ти започва да се прокрадва мисълта, че щом това е пътека, значи и тя води на някъде, а щом като посоката и предварително ти се е сторила разумна, значи не би трябвало да е много далече от град А, пък и в края на краищата, където и да ме изведе, там не минават ли рейсове?
Истината (коята се опитваш да не осъзнаваш) е, че вървиш по пътека, която реално не знаеш къде ще те изведе и това няма нищо общо с първоначалния ти избор.

Ето защо теоритично съм съгласен, че по всяко време човек е свободен да направи своя избор, но на практика нещата стоят малко по-различно. Според мен истински свободният човек е този, който може по всяко време да се върне нагоре, за да провери дали не е сбъркал.