не чаках чудо в свойте дни.
дори в най-смелите ми мисли
дървото не се вкамени
и камъкът не се разлисти.
живях такива часове,
каквито шансът ми е пратил...
не се прегръщах с врагове.
не се надлъгвах със приятел.
накъсал пестеливо дъх
редувах зимата със лято...
друг някой е постигнал връх.
аз гледах да не падна в блато.
препъвах се. след всеки срив
изправях рамена полека...
към себе си недоверчив,
не спрях да вярвам във човека.
изглежда всичко странно днес,
но свойто време не избирах.
това е моят Еверест -
все пак до днес не деградирах.

Брат ми, това е писано от най-големия жив български поет - Георги Константинов. Не бързай да коментираш тук, първо намери неговите книжки и внимателно ги прочети.


А от мен: аз не искам да се любя с вечността - стига ми любимото момиче. Не искам да погаля небето - стига ми да го виждам. Не съм се засилил да поемам света със сърцето си - то само се отваря към когото и каквото пожелае.
И СЪМ ЖИВ!!!

Още: АЗ ЗАЯВЯВАМ, ЧЕ СЪМ ЖИВ и не лъжа!! Връщам се от там, накъдето ти си тръгнал, без преувеличение. Точно по темата за смъртта не преувеличавам.

Няма срамни или достойни начини на умиране.
Има срамни или достойни ПРИЧИНИ за умиране.

Ти ако искаш, мри достойно!! Ако не си чувал историята за Гюро Михайлов, аз ще ти я разкажа.

За твое сведение, когато бях малко по-малък, отколкото си ти сега, исках да разпъна палатка в някой атомен реактор или да тръгна да пресичам граници - ей така, за спорта. И не ми пукаше дали ще умра.
Исках да умра.