Отекват стъпките ми
в сиви коридори и после ...
Оглеждам се да видя тишина,
но за нещастие
до гдето стига взорът
съзирам само шепот на крака.

Шумът ме изпреварва,
но не спира,
обсебва ме до вдън душа ...
"За Бога, оставете ме на мира!
Или поне за мъничко сама ..."

Къде ти!!! Даже в самотата
ме мъчат скрити шумове,
натрупани от памтивека
във гените ми. Ще се мре!

А колко много искам да живея!
Не тук и не сега,
а някъде преди където
така не пожелах да спра.