Явно днес съм доста по-рационално настроена, защото ми хрумна, че изобщо не подозирам дори за какво става дума - затова и с такава лекота размишлявам за смъртта бла бла...А кой знае...може и обратното да е...

Всъщност сега се сетих за нещо...Утре (12-ти) майка ми ми прави нещо като курбан - на тази дата преди години бях катастрофирала с една кола. Не че е било за пръв път, но този беше наистина много зловещ. Беше от тези катастрофи, които по дефиниция убиват - задължително. Беше челен удар с висока скорост, а колата се търкаля достатъчно дълго време, за да мога да осъзная какво става с кристална яснота. Тогава е един от малкото случаи, в които съм била убедена, че умирам...Случва се за секунди, но тези секунди по много особен начи се разтеглят като ластик и стават дълги, като на забавен кадър...
Странното тогава беше, че аз приех случката с хладнокръвие, което втрещи дори мен самата. Вероятно това е някаква особена защитна реакция на мозъка - иначе не мога да си го обясня. Все едно минаваш на някакъв тотално различен режим на функциониране... И това вцепенение ме държа близо седмица - беше почти налудничаво, защото се държах все едно нищо особено не е станало...даже се забавлявах по някакъв перверзен начин...Например в шията ми имаше забити милиарди миниатюрни стъкълца, които на светлината блестяха като люспи - и аз се халосвах как приличам на влечуго или риба с тази блестяща, стъклена шия...:))) Ужасът ме заля внезапно и много по-късно - тогава стана ясно, че изобщо не мога да вляза в кола...но това е друга тема....

Думата ми беше за мига на умирането - което тогава за мен си беше съвсем реално - поне в онези гигантски секунди ултра-реалност. Помня, че не изпитах абсолютно никаква емоция - някак си просто констатирах, че очевидно в този момент умирам и толкоз. Предполагам, че човек реагира доста по-различно, ако има повече време за осмисляне - например ако е терминално болен и знае, че ще умре - и в момента изживява последните си дни...

Всичко това беше косвен коментар на твоя коментар - за неочакваността на умирането...Колкото и клиширано да звучи, ако човек мине метър и оживее, това действително впоследствие засилва респекта към живота, дори и при гьонове като мен. Някак си е наистина поразително колко лесно се умира и колко внезапно става това понякога...

Та тъй...
Малко се отплеснах, ама явно такъв е моментът...