мислила по този начин! "Защо имаш граници?" - защото ЗНАМ, че трябва да ги имам, за да запазя себе си. "Защо не вярваш на думите ми?" - защото ЗНАМ, че тези думи са ТВОИ и рекошират в стъклото на вътрешната ми, съвсем непреодолима самота, в която обаче няма нищо страшно. "Защо бързаш да тръгнеш насред хубавия момент?" - защото те усещам чужд (а), външен, ИЗВЪН мен. "Защо не ти е весело в нашата компания?" - беше ми весело, в един момент, в който се опитах да дойда при вас, а след това за миг разбрах, че НЕ МОГА изцяло - вие сте зад стъклото на вашата си самота, прилепили нос към него, а моята зад мен тихо въздиша и ме връща. "Защо понякога си толкова изкуствено весела и предизвикателно шумна?" - за да заглуша мисълта, че е ИЗЛИШНО да бъда такава. За съжаление всичко това, казано писмено и концентрирано, изглежда страшно и неестествено, и плашещо, и неискрено. Но ако хвърлите пръски от тази естествена самота по деня си, ще видите, че е дори някак успокояващо. И не е тъжно, защото може да бъде и защита от външния свят и разочарованията, и убежище... Не знам дали съм права, но понякога това усещане е много красиво - стоиш си вътре и гледаш света като на екран... :о)))