|
ни въвежда в необятния свят на ядливите диви растения и ни споделя 5 безплатни „суперхрани“, които можем да си намерим сами, стига да излезем сред природата.
Растенията, може би основната причина животът на Земята да съществува изобщо, не спират да ме вдъхновяват. Те „улавят” слънчевата енергия и я превръщат в енергия на химичните връзки.
Ще кажете – това и децата го знаят, и може би ще сте прави, но замисляме ли се колко безценна е „зелената картичка” около нас, проявяваща се в най-красивия ѝ вариант напролет? Ние, хората, лесно спираме да ценим нещо, когато се среща в изобилие около нас. Приемаме го като един вид даденост, но именно от тази „даденост” зависим изцяло.
Въведение в ядливите диви растения
Така наречените „диви” растения не се нуждаят от нашата помощ за да разпространяват популациите си. Те са истински „сървайвъри”. В миналото традиционно са били ценна част от живота на хората по нашите географски ширини. Днес това отдавна е забравено. Проблемът, що се отнася до използването им за храна, а не само за билколечение, е, че са безплатни, тоест дори и най-ниската прослойка от населението може да си ги позволи.
Често ги наричаме пренебрежително „храна за животни”, забравяйки, че ВСЕКИ култивиран вид на нашата трапеза води своето начало от див негов събрат. В много източници е описан факта, че хиляди видове диворастящи традиционно са използвани за препитание в древните култури – североамериканската (описани в книгите на Виктория Бутенко), африканската, азиатската и т.н. До ден днешен те са на почит на много места, но за съжаление не и у нас.
Притежавам книга от така нареченото „царско” време, където чешки визионер обяснява как баташкия кмет разказва истории за семейства, оцелели при османските гонения в горите десетки дни, хранейки се само с листа, плодове и корени. Днес, стотина години по-късно, 99% от българите сме обречени, ако бъдем оставени сами в дивата природа. Но къде се е скъсала нишката?
Според мен, проблемът се крие в индустриализацията. Дълго време българите сме изоставали в технологично отношение от западния свят по политически причини. Интензивното земеделие не ни е било познато. След Освобождението сънародниците ни искат да наваксат в опит да станат „господин за един ден”, стремейки се да се станат много цивилизовани и забравят изконни традиции.
„Бурените” стават храна за бедните и животните, но не и за уважаващи себе си хора, стремящи се към европейско поведение. С такива примери, за съжаление, изобилстват някои източници от моята лична библиотека. Нека се опитаме да си припомним добре забравеното старо.
plantagomajor
Какво трябва да знаем за дивите зеленолистни растения?
Дивите зеленолистни растения могат на ди дадат много витамини, минерали, антиоксиданти, фитохимикали, но не могат да ни дадат едно – стабилно количество калории, затова е добре да не се хвърляме в крайности. Те са идеална добавка към храната ни, но не и основно ястие.
Прекрасен, ако не и най-прекрасния начин да балансираме все по-бедните откъм микронутриенти хибридизирани сортове култивирани растения. Това им свойство се обуславя от факта, че осъществяват много по-добра симбиоза с микроорганизмите в почвата, които осигуряват прекрасна „доставка” на минерални вещества до корените им.
Именно затова, колкото и да се борим с тях и да ги тровим с хербициди, те постоянно се явявят, където са нежелани.
Аз и моето семейство традиционно използваме диви зеленолистни растения в кухнята си, при това ежедневно. Трудно ми е да отлича кои са ми най-любими, но ето пет фаворита и въпреки че са само тревисти, това далеч не означава, че няма ядливи листа при храстовидни и дървесни видове (пример – млади букови, черничеви и т.н)
Широколистен живовляк (Plantago major): моят фаворит. Ям го само суров на смути или директно. При сдъвкване има много приятен аромат на гъби.
Лъжичина (чеснова трева) (Allaria petiolata): въпреки че е кръстоцветно (зелево) растение, то много напомня вкуса и мириса на див чесън. Много приятна добавка към салатата.
Дива лобода (Chenopodium album): това е „светия граал” за много любители на зелените смутита отвъд океана. У нас е разпостранено повсеместно като досаден плевел.
Глухарче (род Taraxum): за него има изписани тонове. Най добре е да използваме младите листа и цветове в смутита и салати.
Миши ечемик (Hordeum murinum): доста особено за консумация растение. Представител е на сем. Житни, които традиционно са изключително богати на силициев двуокис. Не става за директна консумация, но ако се смели с вода в блендер и се прецеди през цедка, или най-добре торбичка за ядково мляко, ви дарява с прекрасен зелен сок, който е в пъти по-полезен от масово продаваните прахове от ечемичена и житна трева.
Силно препоръчително е да се спазват основни правила при брането на диви растения: Да берем само такива, които познаваме. Добра вметка тук е да не бързаме. По едно ново растение да се научим да разпознаваме на седмица е напълно достатъчно. Иначе шанса за грешка е доста голям.
Диви растения не се берат в градски и урбанизирани обществени територии, третирани с химикали обработваеми площи и дворове, в които не сме сигурни дали има необезпаразитени домашни животни, нито в близост до главни и второстепенни пътища.
Идеалният вариант е от собствения двор на къщата или вилата, както и от някое чисто място в природата. Изобилстват на сенчестите места в близост до река. Също така зелени листа се събират преди растението да изкласи, тоест да формира семена. Не е задължително това да е само пролетно време.
Добре се съхраняват за около седмица в затворен съд в хладилник. Сушенето им за зимата е оптимален вaриант, но не и замразяването им, ако не са минали термична обработка.
|
Ядливи диви растения: Суперхраните са навсякъде...
(старо куче)