Не знам чий е цитатът, но не се покрива с моя личен опит. Когато съм гладна, мисълта за глада измества всички други мисли и именно тогава телесното излиза на преден план и се превръща в проблем. С други думи не мисля особено за Бог, докато минавам под нечий балкон и душа жадно разни ухания на супички и яхнийки, които друг път не бих забелязала. :)
Споменах именно книгата, а не филма, защото там конфликтът любов-догма е много по-силно изразен. Виан - сладкарка и "вещица", от тези, които църквата е изгорила с хиляди заради свободния им дух, е противопоставена на патриархалния морал на привидностите и на догматизма в лицето на селския енорийски свещеник. Виан обича и приема; намира път (и любим шоколадов вкус) към всички - от селската крадла, пребивана редовно от мъжа си, до минаващия през селото цигани, анатемосани от свещеника като "носители на морален разпад". За свещеника смисълът на съществуването се изчерпва с умъртвяване на плътта и запазване на спокойствието, което се корени в привидното приличие.
Главното послание на книгата е, че не е важно от какво се отричаш, а доколко си способен да приемаш.
Когато стръгнеш по пътя на лишението, ставаш самовзрян, търсиш разковничето в това, което се случва вътре в теб. Лесно можеш да допуснеш, че си намерил Правилния път (този тесния и трънливия). А повярваш ли си за "правилния път", до съденето има само крачка.
Естествено, използвам второ лицв като безлична форма, не те познавам и не говоря конкретно за теб.

Shine on you crazy diamond...