Чета тук неща, които ме изненадват и ме смущават. Въпреки че ги отдавам на младостта на някои пишещи в клуба и предполагам, че става дума за преходни убеждения. Когато сме на 20, сме склонни да виждаме света в идеи. С времето разбираме, че живият живот е толкова сложен и противоречив; толкова пълен с контрасти и нюанси, че трудно можем да го подредим в калъпите на идеите си. Той просто им се изплъзва. (Въпреки че има и хора на пределна възраст, които успяват да подреждат, сама не разбирам как.)
Всеки един от нас е едно уникално кълбо от преплетени и контрастни схващания, представи, концепции, вълнения, усещания, вкусове, памет, опит… всичко това създава един човек. Казандзакис пише в “Зорбас”: “Пропаст е Господ и пропаст е човешката душа”. От друго място, май беше някакъв български филм, съм чувала мисълта, че хората не са добри и лоши (хайде в нашия случай да го перифразираме на вегетарианци и месоядни); човешката душа е като книга, зависи на коя страница я отваряш. С други думи всеки от нас носи в себе си и духовното същество и степния вълк на Хесе. На фона на всичко това наистина ли смятате, че можем да преценим какъв е един човек според хранителните му навици и избори, да го затворим в една дума и да решим ще ли или няма да общуваме с него?
Фотончето (много ми липсва като присъствие и “боичка” тук и не спирам да я цитирам), казваше, че добротата, съпричастието, състраданието имат много пластове и измерения. Е аз го казвам със свои думички, но смисълът беше този. Всеки един от нас има уникална чувствителност и мирозрение. Ето, аз съм се отказала от месото, за да не убивам и вярвам, че правя нещо добро. Друг човек, обаче, може да не се вълнува особено от съдбата на прасетата, които яде, но същевременно искрено да се развълнува от съдбата на циганчето, което аз гнусливо подминавам. Трети пък може да обожава пиле на грил и същевременно да работи безвъзмездно за организация от рода на тази на Донка Паприкова и да ходи да почиства домовете на възрастни хора, да им сменя напиканото бельо и да ги храни с лъжичка в устата. Четвърти може да вярва, че яденето на месо е самата природа на нещата, част от функционирането на този свят, и същевременно да живее за приятелите си, с техните проблеми и страдание. Отец Еди Си Кой, енорийският свещеник в село Еди Си Кое може да си хапва кебапчета, защото вярва, че Бог му е дал власт над всички твари – убеждение, което е част от религията му, и същевременно да се грижи за наркомани и бездомни деца в приюта, който е създал разчитайки само на собствените си сили. Майка ми има познато семейство месоядни, които са осиновили две болни деца. Така че по какви критерии мога да преценя един човек? Мога ли да го нарека не-състрадателен само защото яде месо? Откъде да съм сигурна, че състраданието му не се изразява в мисли, думи, действия, които са чужди на мен?
Но за да видя състраданието в един месояден, предварителните ми представи трябва да ми го позволят. Ако обслужвам представи за себе си от рода на “Не мога да седна на маса, на която има месо”, “Не мога да изпитам уважение към месояден”, “Не мога да живея с хора, които ядат приятелите ми”, “Не мога да целуна човек, чийто дъх мирише на месо”, рискуваме никога да не опознаем Пешо, Гошо или Тошо, защото всичко, което виждаме пред себе си е един Мършояд. По същия начин много хора уважават и харесват Пешо, Гошо или Тошо, докато някой не им каже, че въпросният е гей. И тогава те спират да виждат Пешо, Гошо или Тошо и всичко, което успяват да видят е един Педерас’. По същия начин много хора не виждат Амир или Джамал, а виждат просто един “негър”. Дори не знам защо пиша всичко това в трето лице, защото аз също имам своите ограничения. Аз пък имам огромни предубеждения към циганите и арабите. Така че сами виждате, че подобно отношение към месоядните не е много по-различно от хомофобията и расизма. Вегетарианството пък не е много по-различно от цвета на кожата. То е просто част от нас – една мъничка част от всичко, което сме ние; от всичките ни избори и противоречия. Досега смятах, че то пречи на някои месоядни да виждат човека зад Вегетарианеца, заради някакви си техни предубеждения; сега виждам, че си има и обратната страна и пречи на някои от нас да виждат човека зад Месоядния.
А ако истински успеем да видим човека зад месоядния, какво би ни спряло да го обикнем? Защото когато обичаме един човек, ние го обичаме заради всичко, което той е. Можем да се дразним от някои негови навици, но едва ли го обичаме по-малко докато яде месо или пали цигара, защото знаем, че това е човекът, който ни е целувал, преди малко; който вчера се е спрял, за да погали мърлявото бездомно куче, или за да подаде сандвич на мърлявото бездомно циганче; това е човекът, който онзи ден ни е рецитирал Есенин или ни е говорил за Шопен и ние го обичаме когато ни целува; обичаме го, когато е забавен и остроумен и е душата на компанията; обичаме го, когато повръща, след като е пил; обичаме го когато е нервен и зъл; обичаме го, когато яде пържола, защото той е Всичко Това. Той е моят Пешо или Тошо, или Гошо с цялата му душа – пропаст. Не е Месояден (въпреки, че е месояден).
Винаги съм уважавала вегетарианството и вегетарианците. Само дето преди аз самата да стана веге, като се изключат няколко бегли и повърхностни познанства с дъновисти и една приятелка – пешитарианка или както там се казва, аз вегетарианци не познавах. Така че Вегетарианецът за мен беше идея: извисен и благороден човек с голяма култура, благ, добронамерено ироничен, по възможност висок, слаб, с посребрели коси и сини очи. ;) После станах веге, попаднах в този клуб, запознах се с вас: живите и плътни вегетарианци, започнах да общувам с вас и Идеята за Вегетарианеца се разсея. Тук открих всичко, което вече познавах от “месоядния” свят: добронамереност и агресия; кротост и гняв; широки хоризонти и предразсъдъци; дълбоко мислене и клишета; улегналост и комплекси, често всичко това дори и в един и същи човек, както всичко това се съдържа и в самата мен. Така че каквото и да си говорим, ние сме просто общество от хора като всички други.
Амрта спомена границите на личността. Границата предполага ограничение. Границите на личността са мисловни форми, представи за себе си, които сме придобили най-често в детството си или пубертета, под влиянието на възрастните и на приятелите ни или реагирайки в определена ситуация. Но това, че веднъж или многократно Еди Си Кой ни е нарекъл Еди Си Как, не ни задължава да бъдем такива цял живот. Това, че веднъж преди 15 години сме се уплашили до смърт в самолет, не ни задължава да умираме от страх при всеки полет. Това, че в детството ни са ни насилвали да ядем месо не ни задължава цял живот да се браним от месоядните. Ние боравим единствено с мисловни форми и нагласи – това са границите на нашата личност. Всъщност ограниченията в живота ни. Ами я си представете, че веднъж решите да загърбите някое убеждение от рода на “Не мога да седна на маса, където има месо” и се изненадате много приятно от себе си или пък от човека срещу вас? Можете ли да си представите колко неща пропускаме само заради ограниченията, в които сме избрали да вярваме: приятелство, любов, ако ще и дори само заради един пикник в планината, един миг, в който приятелите ти си пекат шишчета, а на теб ти заравят картофи в жарта и вятърът облъхва топло лицето ти, и тревите шумолят, и пчелите жужат и птичките чуруликат… ;)… само заради този миг си заслужава да загърбим едно ограничаващо убеждение; да пристъпим една своя граница.
Много ми харесва будисткото схващане, че личността; егото е илюзорно и че ние сме част от всичко и всичко е част от нас. Че ние не сме строго ограничени от външния свят, а сме по-скоро като докосване на четка в акварел – разлети сме във всичко останало. Така че няма Мария, Пешо, Тошо и Гошо, а само една безкрайна мозайка от разноцветни камъчета. Imagine…

Shine on you crazy diamond...

Редактирано от Фeйщицa на 03.02.08 12:18.