|
ЧОВЕКЪТ - СЯНКА
Стефан Кръстев
Нещо го искаше от него. Той не беше виновен. Не. Необяснимо е, че за пръв път го направи толкова малък. Никой не беше го учил как става. Нямаше интерес. Просто го направи:
-Мамо, а пък тате каза….-млъкна, смути се.
„Какво правя? И защо?”
-Какво е казал? Какво ти става?
„Защо го правя?”
-Кажи ми! Какво е казал?
„Не искам.”-изгаряше го отвътре. После видя върха, снежният. С шеговитият дух до себе си, този дух който знаеше много неща защото всичко виждаше отгоре и целият свят му приличаше на стратегическа игра, с много комични ефекти.
-Какво е казал баща ти?
Шеговитият дух му смигна. Напоследък само той му беше приятел. Майка му и баща му се гледаха в очите. Натискаха се където им падне. Рано се заключваха в стаята си. Не можеше да ги понася. Достатъчно голям беше за да знае какво правят и не достатъчно голям за да го прави сам. Чувстваше се престъпник, изолиран от всичко останало само защото е в неподходяща възраст. Мъчеше си да избие тези мисли от главата си, умен беше, самосъжалението не е приятел, знаеше го.
-Кажи миличък, какво е казал баща ти?
Коленичи пред него. Хвана го за лактите и го погледна в очите. Хубави очи имаше тя. Сиви, съзерцателни. От върха на шеговитият дух, приличаше на играчка. Наивно селско момиче с което можеше да се забавлява както си иска, ако поиска.
-Какво е казал баща ти?
Гледаше я в очите, а неговите в този миг бяха толкова прозрачни, че нямаше нужда от детектор на лъжата, за да е сигурна, че казва истината. Ясни и невинни, малко боязливи от факта който се налага да открият. Не лъжеше, това бяха очите на детето, което вика: „Царят е гол!”. Самият той знаеше, че казва истина, а се колебаеше, дали трябва да я изрече.
-Той каза, че онази кака, нали се сещаш, студентката, та каза, че тя….
-Какво тя?
-Има страхотно дупе.
Майка му се изкиска. Какво да каже. Разроши го с милувка и го целуна по челото.
-Няма да говориш така. Мъжка му работа, но да знаеш, не е красиво. Бъди изтънчен, той също е, но явно не достатъчно….
И тогава забеляза сянката на лицето й. Нямаше я преди миг. Шеговитият дух му я посочи. Толкова красива беше тъй. Изразът напомняше пукнатина, под която дишаше бездна, откриваше непозната душевна дълбина. Приличаше на приказна.
Шеговитият дух тържествуваше. Почувства тържеството в себе си. Понесе се високо над върха и се озова в една наситена реалност. Свят му се маеше и ако знаеше какво е алкохолно опиянение би оприличил състоянието си с алкохолно опиянение. Чувството напомняше онова което изпитваше пред приключенски филм когато в най-екстремалната ситуация героя се е спасил. Подобно беше, но далеч по-силно.
Дълбоко в съзнанието си, той мислеше, че чезне. Струваше му се, че ден след ден го забелязват все по-малко, а го забелязват по-малко защото чезне. Превръща се в сянка, която също ще изчезне. Ще изчезне първо като плът, после като вълна, после ще изчезне и от спомените, защото страда от някаква болест, болест която никой не познава, защото пострадалите от нея са изчезнали и от спомените, все едно никога не ги е имало. Усещането за обреченост растеше всеки ден. Сигурен беше, че с него е свършено. Осъден на смърт се чувстваше, убеден, че не може да спре процеса, а и не беше способен с никого да го сподели. Спасението беше неочаквано и тръпката от изживяването силна. Имаше го, защото, ако го нямаше, нямаше да я има и тази красива сянка върху лицето му.
Разводи за подобни неща не стават, тя дори не сподели със съпруга си, че знае какво е говорил, но сянката не слезе от лицето й, до края на дните й. Красеше я и само той – нейният син я разбираше.
Какво беше казал баща му:
„Страхотно дупе, но все пак не е като дупето на жена ми.”
Защо отряза думите? Защото му хареса. Всъщност хареса на шеговитият дух, а той имаше творческо усещане за реалността. Отделяше зърното от плявата, същественото от несъщественото. Знаеше по-добре какво казва някой от него самия.
„Тази работа ми писна….”
Думите на неговият колега стигнаха до шефа, уж, случайно, уж, неволно изпуснати, в чистият си вид, без украшението зад тях:
„….но все пак обичам си я….”
Точно тогава атмосферата беше изострена. Трябваше да се хвърля душа, за да не се провали всичко и да се провалят всички. Фирмата приличаше на клатушкащ се сал, малко преди обетования бряг. Или ще гребеш, или ще бъдеш хвърлен на акулите, а по-добре изяден от изгладнелите като акули хора на борда. Нищо и никакви думи, но изречени в неподходящ момент. Усети, че пада сянката. Не винаги се получаваше. Не това, че спаси местото си, предизвика ерекцията му. Предизвика я, усещането, че хвърля сянка, което единствено доказваше, че не чезне. Детският му страх не го напускаше. Утихваше, после се връщаше на талази. Усещаше го вече и съзнателно. Сексуалните му проблеми го изостряха. В унесите се отделяше от тялото си и се виждаше от страни, първо чезне члена му и половата система, после кръвоносната, храносмилателната….накрая остава нервната за да чувства без болка ужаса от изчезването. Стряскаше се, не беше сигурен, че го има. Излизаше от дома си, тълпата го поглъщаше. Премигваше съзнание на нещо несъществуващо. Трябваше да докаже, че го има, за да го има. Трябваше да види сянката която хвърля, а не винаги се получаваше.
Растеше в кариерата, влезе и в политиката. Вестниците които дължаха финансирането си на него работеха по добре изпитаната от него самият рецепта.
Вместо да се пише:
„Страхотно дупе, но все пак не е като дупето на жена ми.”
пишеше се:
„Страхотно дупе!”
Харесваше му да следи отзвука. В отзвука забелязваше сянката. Хората бяха наивни като майка му, онова момиче с хубави очи: сиви съзерцателни, селско момиче за забавления на шеговитият дух.
„И членът си отрязах, сам. Защото би ми причинил неприятности.”-самоиронизираше се наум.
Постигаше целите си. Изглеждаше уравновесен. Умееше се да се вижда от страни и сам да редактира образа си, да отрязва ненужното от него. Да го представя в онзи вариант в който му е изгоден. Сам вярваше само в създаденият от себе си свой образ и рядко си спомняше, че всичко това му доставя удоволствие, че нищо друго не му го доставя, освен творческият акт, който придобиваше завършеност и можеше да се види като сянка, а тази сянка му доказваше, че го има.
Преди време, сякаш беше преди векове, се опита сам да пише думите вместо да ги реже. Имаше език, но нямаше тръпка в това. Нямаше я ерекцията. Тежеше му. Не успя.
Изряза го от спомените си. Истинското му творчество бяха сенките.
Напоследък доста хора го мразеха, а омразата беше сенки. Наслаждаваше й се. Тези които го мразеха бяха същото момиче с хубави очи, сиви съзерцателни, селско момиче за забавления на шеговитият дух.
Случи се късно вечерта. Не помнеше датата и деня в седмицата. Съзнаваше, че е прекалил, че е накърнил интереси на хора които не са със сиви съзерцателни очи. Щеше да оправи историята. Просто се забавляваше. Не беше го правил друг път. Избягваше опасности.
Колата спря пред носа му, на тротоара. Огледа се глупаво. Като, че ли всички минувачи бяха грабнати на небето. Нямаше дори улични кучета.
Момчетата бяха бързи. Стреляха и от двата прозореца.
Изстрелите точни, но минаваха през тялото му. Колата изчезна. Видя дупките от куршуми в стената зад себе си. Опита се да опипа гърдите си, но ръката му потъна в празното пространство, преди сама да се разтвори в нищо. Нямаше кръв, ни труп на плочките. Само дупки от куршуми в стената.
Беше изчезнал.
Не никога не бе го имало.
Само отдавна сбъдналият се детски страх остана да витае и да се гърчи на улицата.
Беше сянка.
We are such stuff as dreams are made on and our little lives are rounded with a sleep...
|
Човекът - сянка
