Знам какво преживяваш. Сякаш описваш предишното ми куче. И то беше цялото в тумори по кожата, дишаше много тежко, беше сляпо и глухо в последната си година. Странно... умря в колата на баща ми, пред блока, точно когато баща ми го беше взел, за да го води на евтаназия... Веднага си взех Джени, за да не мисля непрекъснато за него, но ми трябваше време да я обикна. В началото все си исках "моето си куче"... И като си помисля, че Джени вече кара десетата си година... Има неща, за които човек никога не е готов...
А мопсчето ти е много симпатично. :) Погледът май означава "Помогнете, добри хора, не съм ял от миналия петък." :) И Джени вади същия поглед. :) Особено като минава покрай кварталното кръчме, което лъха на кебапчета. :)

We are such stuff as dreams are made on and our little lives are rounded with a sleep...