Месце да има на трапезата му, па ако ще да е от умряло - такъв беше дядо Слави Шерденя. Няма ли месо, чернее му пред очите и не се стои около му. И жълтият котарак подушва даже кога му е криво и бяга чак на керемидите, защото кой знае, ако го пипне, дали няма и него да заколи и опече на скарата.
Една есен, помня, бясно куче бе ухапало телето на Ганя Чакъра.Настръхна добичето, помътиха му се очите - отива. Гледа го Ганьо, чуди се, па го даде на дяда Слави - само за кожата. Изядоха го, бей, изядоха го като нафора за едната хубост с Хаджията. Всички ги чакаха да побеснеят, а те пиха, ядоха пражоли и кюфтета, пиха, ядоха и по едно време почнаха да пеят, но излезе, че не е от беса, а от виното на Хаджията.